Ребека се сепна от избухването на Лорейн Досети се, че зад това има нещо друго. През собствената си болка усети в гърдите й да се надига съчувствие.
— Лорейн, нещо май не е наред при теб? Какво има? — Ребека не можеше да повярва, че приятелката й говори по подобен начин. Не и Лорейн. Не и сестричката й…
— Такова, че всеки ден в болницата виждам хора, които си нямат нищо. После се връщам в Ливингстън и виждам пак такива хора. А ти, ти имаш всичко. И какво правиш? Оставяш някаква жалка свиня да го пропилее?
— Знам… знам, че в главата ми се въртят само романтични историйки… знам, че както казваш, живея в измислен свят. Сигурно от писане на толкова много глупости съм започнала сама да им вярвам… не знам. Знам само, че през цялото време Пърки беше до мен, беше насреща за всичко.
— Винаги до теб… да те гледа как ставаш все по-дебела и жалка и да те насърчава да си седиш на задника като някой дебел, тъп зеленчук. Да се правиш на глупак, за да угодиш на другите… Знаеш ли какво си приказвахме за теб в отделението? Казвахме си — „Как може да е толкова тъпа!“. Тогава приятелката ми Ивон се намесваше — „Хич не е глупава, щом изкарва толкова пари, а ние се мъчим тук за мизерните си заплати“. Да, точно така се говореше за теб. Това ни караше да разсъждаваме другояче. Мислихме си — „Тя се оправя с всичко, прави се на малоумна, но ги скъсва, копелетата му“. И сега изведнъж ми казваш, че той те е крал години наред и дори не си се усетила.
Ребека почувства как някакъв необуздан гняв се надига у нея.
— Ти… ти… ти просто мразиш мъжете. Трябваше да го забележа по-рано… не мразиш романтичните истории, ти мразиш мъжете, нали? Нали!
— Не мразя мъжете, мразя само типа, който изглежда, че ми е писано непрекъснато да срещам.
— И какъв е този тип, моля ви се?
— Ами, започна се още от училище. В гимназията „Крейгсхил“ ми викаха Лорейн Ги-Лезби. Викаха ми лесбийка, само защото бях вече на тринадесет с добре оформени цици, но не исках да се чукам с всеки, които ми хвърли око или ми се натиска. Просто защото не исках да им се пусна. Изкарах отлични оценки, четох за изпити и ме приеха в Университета. Новият съпруг на майка ми не можеше да спре поне за малко да ми пуска ръце, че да седна да чета за изпитите. Трябваше да се разкарам и реших да дойда тук и да работя като сестра. А и сега всички се повтаря — непрекъснато ми скачат, непрекъснато гледат да ме прекарат в болницата. Просто искам да ме оставят на мира. Сякаш вече изобщо не познавам себе си, дори не знам дали съм обратна или не… Искам да ме оставят на мира, за да реша за себе си.
Сега Лорейн плачеше, а Ребека беше тази, която трябваше да я утешава.
— Няма страшно, мила… всичко е наред. Още си толкова млада… толкова е объркващо. Ще откриеш някой…
— Точно това не искам — подсмърчаше Лорейн. — Не искам да намирам, когото и да било. Поне сега-засега. Искам да открия първо себе си.
— Аз също — каза с нежен глас Ребека — И ми е нужен приятел, които да ме подкрепи.
— Да, и на мен — усмихна се Лорейн. — Сега какво ще правим?
— Ами, просто що се ядосаме, ще отидем да изгледаме касетите на Пърки, а после ще започна да правя това, което винаги съм правила.
— И какво е това? — попита Лорейн.
— Ще пиша.
13. Пъркс докопва ръкописа
Беше прекрасно. Малката шотландска сестричка беше почти непрекъснато наоколо, а старото момиче се скъсваше като никога от писане. Понякога, когато неговата сладка малка Лорейн идваше, Пърки едвам успяваше да се откъсне, за да посети квартирата си. Главата му буквално се беше подпалила от мисли как да примами там Лорейн. Трябваше да я заведе там, трябваше да направи нещо.
Един следобед Пърки се реши. Беше дочул как се смеят заедно с Ребека в кабинета и забеляза, че Лорейн се кани да си тръгва.
— Ей, Лорейн, къде тръгна?
— Връщам се в болницата, знаеш как е.
— Чудесно — изчурулика Пъркс. — По път ми е. Ще те хвърля до там.
— Прекрасно, Пърки — каза Ребека. — Виждаш ли колко ми е миличък, а, Лорейн? Какво щях да правя без него?
Двете жени си размениха заговорническа усмивка, която Пъркс не забеляза.