— Предупреждавам ви да не безпокоите тази дама — чу се отзад.
Лорейн се обърна и видя красив млад мъж, който се измъкна от тъмнината.
— Къв си ти бе? — отвърна едното от момчетата. — Върви си по пътя и не се меси.
Непознатият продължаваше да стои съвсем спокойно. Лорейн разпозна предизвикателната извивка на устните, макар лицето да беше още скрито в сянка. Когато реши да се обърне към младите войници, той заговори властно:
— Наблюдавах вашата разюздана веселба, господа, и трябва да ви уведомя, че пиянските ви брътвежи не са достойни и за най-разпасаните редници, събрани от миньорските селища на Ланкашър!
Другият войник, разпознавайки по тона, че насреща му говори офицер беше по-предпазлив:
— А кой, разрешете да попитам, сте вие, сър?
— Полковник Маркъс Кокс от Хаус Каранбър, трети съсекски полк. Бих искал да науча кои сте пък вие двамата, вие, които петните мундира на Короната, обиждайки една лейди с положение в обществото, която милосърдно се грижи за Лорда на Денби?
— Как разбрахте, сър? — възкликна Лорейн изненадана.
Маскировката й можеше да заблуди Денби, отдаден на отчаяните си мисли как по-скоро да се върне при една тъпоумна овца след оргиите си в Лондон, но не можеше да подведе Маркъс Кокс, чието здраве и бдителност се бяха възвърнали напълно.
— Простете, скъпа Мис Лорейн — каза галантният млад полковник и се обърна отново към двете разгонени отрепки. — Какво ще кажете в свое оправдание?
— Ами, хиляди извинения, мадам… помислихме ви за обикновена прислужница…
— Чудя се — каза Маркъс, — като офицер, отговарящ за дисциплината в собствения си полк, как ли ще реагира моят добър приятел Сенди, полковник Александор, когато научи как младшите му офицери са се отдали на нечувана разюзданост?
— Сър… нека ви обясня… скоро ще ни изпратят на фронта срещу ордите на Наполеон. Ние… просто не знаехме, че… това е дама от обществото. Сър, родителите ми не са богати и моята длъжност в армията е от огромно значение за прехраната им… умолявам ви… — започна открито да се моли по-арогантният от двамата младоци, а по лицето му се изписаха страх и болка.
Лорейн се замисли за собствения си произход. Припомни си жертвите, които нейните родители бяха направили, за да бъде тя част от светското общество.
— Вината е в мен, Маркъс. Аз съм виновна, че се предреших по подобен начин, за да проследя незабелязана нашия скъп Денби… — извика Лорейн.
Маркъс хвърли бегъл поглед към Лорейн и пак се обърна към двамата мъже. С ръка на кръста и презрително извити устни, той ги огледа от главата до петите.
— По природа аз не съм човек, лишен от състрадание — обясни Кокс на двамата млади офицери. — Нито пък съм застрахован от изкушенията на плътта, особено пред стреса на предстояща битка. Колко добре ми е познато всичко това. Но когато офицери от британската армия обидят по такъв недопустим начин една уважавана от мен лейди, аз съм длъжен да поискам удовлетворение. Всички други аргументи бледнеят — изсъска заплашително той, а гласът му премина почти в шепот. После изведнъж изкрещя: — И така, ще имам ли честа?
— Но, ваше благородие — започна по-кроткият от двамата, загубил ума и дума, буквално треперейки целия, сякаш насреща му бяха дулата на наполеоновата гвардия, — не можем да приемем дуел с висш офицер! Да не говорим за благородник с вашето положение! Това би било ужасно! Какво извращение само би било, да застанем срещу някой, с когото би трябвало да сме рамо до рамо в името на Англия! Моля ви, ваше благородие, признаваме се виновни за разюзданото си поведение и сме съгласни, че дължим огромно извинение за отношението си към тази дама, но умолявам ви на колене, не търсете подобно възмездие от нас!
— И двамата ли смятате така? — попита Кокс.
— Да, сър — отвърна другият.
— Да ви вземат мътните, аз ще получа своето удовлетворение! — проехтя гласът на Кокс в тъмнината. — Готови ли сте да ми го дадете?
— Сър… умолявам ви… как бихме могли?
Двамата се свиха вцепенени под могъщия гняв на своя началник.
Маркъс усети влага по разпенените си устни и бясно туптене в гърдите.
— Пред себе си виждам мъже, лишени от достойнство, непригодни да бъдат част от доброто общество, недостойни за военния си чин нагли мекотели, готови да продадат душата си, само и само да спасят треперещата си от страх, нищожна плът!