25. Лорейн отива в Ливингстън
Във „Форум“ Ребека изживяваше най-хубавите часове от живота си досега. Заедно с музиката, наркотикът я издигаше към нови висоти. Тя седеше спокойно на бара, наслаждавайки се на МДМА и звуците в себе си. Погледна Лорейн, която танцуваше на апокалиптичната музика от клаксони и виещи сирени, шантав урбанистичен кошмар, насложен върху примамващ, неустоим брейкбийт. За да си почине, Ребека бе придружила Лорейн до дома й в Ливингстън. Лорейн танцуваше с група свои познати, мъже и жени. Това бе първата нощ с „джънгъл“ във „форум“ с няколко от най-добрите лондонски диджеи. Лорейн изглеждаше щастлива. Ребека си помисли за заглавието на книгата си: „Лорейн отива в Ливингстън“. Сигурно никога нямаше да бъде публикувана. Това нямаше значение.
По средата на ливингстънския „джънгъл“, нещо се случи с Лорейн. Тя се усети как прегръща някой, как целува устните на едно лице, което през цялата нощ бе близо до нейното. Беше хубаво. Беше както трябва. Тя се радваше, че се е върнала в Ливингстън. У дома.
Щастието винаги ни се изплъзва
Фармацевтичен розов роман
Посвещава се на Кени Макмилън
Пролог
Щолдорф беше много красиво селце, притежаващо хубостта на типичните пощенски картички от Бавария. Намираше се на около осемдесет мили североизточно от Мюнхен, сгушено в полите на Байришевалд сред пищната растителност на баварската гора. Сегашното село, всъщност бе по-късният Щолдорф. Средновековните руини на първото селище се намираха на малко повече от миля надолу по пътя, където преди много време придошлите води на Дунав бяха помели част от него. За да избегнат водната стихия, обитателите преместили селото по-далеч от реката, точно под гористите хълмове на издигащата се към чешката граница планина.
Гюнтер Емерих, който имаше роднини в областта, бе избрал да създаде свой дом в това идилично, девствено място. Местната аптека бе останала без собственик и преди шест години Емерих се бе решил да я вземе, отказвайки се от работата си в корпорацията и съпътстващия я стрес.
Това се оказа добър ход. Гюнтер Емерих се беше превърнал в един удовлетворен от живота мъж, комуто не липсваше нищо, освен това, той се изпълваше с дяволито задоволство от факта, че хората наоколо го възприемаха като възрастен съпруг на млада жена, баща на прекрасно бебе, човек, притежаващ богатство и здраве. Авторитетът на местен аптекар му придаваше тежест, а роднинските връзки допринасяха за бързото му приемане в местното общество. По природа Емерих бе скромен човек и не навираше в носа на другите собственото си благосъстояние, затова и никой не изпитваше завист към него. Това му качество бе недостатък в предишната му работа за корпорацията. По-малко талантливите, но по-настъпателни служители го изпреварваха в кариерата. Тук, в Щолдорф, скромността му бе предимство. Местните хора почитаха този тих, внимателен и трудолюбив мъж възхищаваха се на прекрасната му съпруга и се радваха на детето. Макар че Гюнтер Емерих имаше всички причини да се чувства доволен, той непрекъснато изпитваше леко безпокойство на фаталист, който знае, че всичко, което днес притежава, някой ден би могло да бъде и вероятно ще бъде отнето. Гюнтер Емерих познаваше крехкостта на живота.
Бригите Емерих може би бе дори по-наясно с това от съпруга си. Преживяла юношество, изпълнено с наркотици и лични проблеми, тя считаше брака с възрастния аптекар за най-добрия ход в живота си. Често се сещаше за онези дни в мюнхенския квартал Нойперлах, когато продаваше и вземаше амфетамини. Каква ирония само, че се бе омъжила за фармацевт! Тя си даваше сметка, че тази връзка не е породена от любов, но за четирите години съвместен живот се бе създала силна привързаност, заздравена от раждането на детето.
Макар Щолдорф да изглеждаше едно към едно като пощенска картичка, този му вид бе напълно измамен. Подобно на много други места, селцето имаше скрита история. Щолдорф бе разположен в един от най-недостъпните доскоро райони на Европа — залепен до желязната завеса между Изтока и Запада. Нощем гората заплашително се надвесваше над селцето като зла поличба, съживявайки старите легенди за чудовища, обитаващи дълбините й. Гюнтер Емерих бе религиозен, но и човек на науката. Той не вярваше, че из гората броди чудовище, което незабелязано дебне жителите на селцето, макар понякога да чувстваше, че е набелязан от някой, които го следи и не престава да го наблюдава. Гюнтер познаваше много по-добре огромните злини, причинени от хората, а не от някакви таласъми. Точно тук, в Бавария се бе зародил и процъфтял нацизмът. Голяма част от по-възрастното население имаше своите добре пазени тайни и никой не задаваше твърде много въпроси за миналото. Тази местна черта особено допадаше на Гюнтер Емерих. Той бе човек вещ в тайните.