— Нямате ли „Бекс“?
— Не, само „Сол“.
Червеният кирпич става от стола срещу мен, за да спретне пиенето и вулканът избухва, мамка му, покривът се срутва… не, ха ха ха, просто съм се объркал, но прозореца го няма, това е сигурно.
— Съжалявам, пич, нямаме ягоди. Мога да ти предложа Лайм дайкири.
Нямали ягоди… какви пълни глупости… никакви скапани ягоди… Викам му:
— Няма проблеми. И благодаря, че се погрижи за мен.
— Кофти ми е така. Да нагълташ толкова есид заради мен. Как си?
— Добре.
— Защото, както ти разправях, просто си изкарвам хляба. А тия копелета, те са просто боклуци. Имат пари да се шляят по клубовете, а крадат от мен храна по този начин. Шантава работа.
— Не, пич, не. Аз уважавам тези момчета… те са наясно, че играта не е честна. Наясно са, че съществува някакво си правителство от тъпи, досадни копелета, които ни ебават с надеждата да се почувстваме толкова зле, колкото са и те. Не могат да понесат, че номерът им не минава. Тези изроди не могат да стоплят, че парите, които отиват за дрога и клубове, не са лукс, а осигуряват насъщния. Дрогата и клубовете са насъщна необходимост.
— Как можеш да говориш така?
— Защото ние сме социални животни и имаме нужда да сме заедно и да си прекарваме добре. Това означава да сме живи. Основно човешко право. Копелетата в правителството не са наркомани, а властомани, неспособни да прекарват хубаво времето си и затова искат всички да се чувстват виновни. Те са се затворили в дупките си и са отдали безсмисления си живот на отглеждане на поредното поколение фураж за фабриките, на следващите шапкари и безработни. Тези момчета, за които говориш, имат да изпълняват своя дълг като човешки същества, да бродят по клубовете и да купонясват с приятелите си. Те трябва и да ядат от време на време, което е очевидно, но е по-маловажно от това да изкарват приятно времето си.
— Не може да се възхищаваш на такива хора. Това са пълни глупости.
— Аз се възхищавам на тези момчета. Поднасям възхищението си от името на цял Лий. Аз, Лий Лойд, който никога не е спал със сестра си, се прекланям пред Ричард и Робърт от Глазгоу… добрият стар Глазгоу…
— Нали каза, че не ги познаваш? — обръща се обидено Червения Кирпич, а аз плувам в какофония от режещи звуци и пулсиращи, туптящи светлини…
— Познавам ги като Ричард и Робърт, това е. Приказвал съм си с тях в чилаут зоните и толкова. Нищо повече… виж, чувствам се скапан. Направо умирам. Трябва да легна или да ударя още една „Сол“.
Бутилката „Сол“ и чашите дайкири и „Лонг Айлънд“ са празни и не мога да разбера кой ги е изпил, не може да съм аз, защото…
Пичът отива да оправи масите в ресторанта. Покатервам се на умивалника, пълен с мръсни чинии и като змия се изнизвам през отворения прозорец, стоварвайки се върху претъпканите боклукчийски кофи и претъркулвайки се в някаква канавка на циментовия заден двор. Опитвам се да стана, но не мога, така че започвам да пълзя към зелената врата. Само знам, че трябва да си вървя, да продължа да се движа, но съм скъсал панталоните, под които се вижда ожуленото ми коляно, чиято плът тупти като разрязана ягода. Изправям се, което е странно, защото не си спомням как е станало и изведнъж се озовавам на някаква оживена централна улица, която вероятно е „Трейт Уестърн“ или „Байър“ или „Дъмбъртън“ и не мога да разбера накъде отивам, вероятно вкъщи, което не значи обезателно квартирата на Стиво.
Слънцето изгрява над кооперациите. Просто ще полетя към него.
Изкрещявам на някакви минувачи, две момичета. Викам им:
— Слънцето, ще се понеса право към него!
Те не казват нищо, дори не забелязват, когато излитам от този свят, изоставяйки неговите тривиални, безкрайно банални задръжки и се насочвам право към огромното, златно копеле, което свети в небето.
11. Хедър
Предполагам, че у Хю ме привлече талантът му да се отдава на каузи. Като студент, това му качество бе особено силно изразено. То се променяше, разгръщаше в нови форми, ако мога така да се изразя, през всичките тези години. Как се променяше тази безкористна отдаденост у Хю?
Име: Студент Хю.
Кауза: освобождение на работническата класа от ужасите на капитализма.
Име: Безработен Висшист Хю.
Кауза: борба за запазване работните места на трудещите се, но и смяна на системата.