— Нали ще занесеш тази стока на Абдаб от мен? — поинтересува се тя.
— Става — отвърнах. Абдаб е стар мой приятел от Нюкасъл. Отровната осигуряваше доставки, които аз му носех. Но хич не ми се срещаше с Пади Гриранд. Навих се само, за да се видя с Абдаб и приятелите му. Щях да изкарам някоя готина вечер с тях. Винаги съм харесвал Нюкасъл. Тия нюкасълци са всъщност истински шотландци, само дето не могат да обвиняват англичаните за това, че са ги прецакали, клетите му копелета.
Яско започва да ми лази по нервите. Той е свестен пич, но напоследък нещо е досаден. Твърде много кока.
— Виж, Лойд, ако имаш главоболие, да взема да ти дам малко парацетамол.
— Ъ? — сепвам се.
— Или ако ти има нещо на стомаха, мога да ти дам сода бикарбонат.
Рефлексите ми са малко забавени и не схващам накъде бие.
— Стига си се заяждал, Яско — вика Мънтс.
— Не, виж какво — продължава Яско, — лошото е, че онази вечер нито ме болеше корем, нито имах главоболие. Нищо ми нямаше. Исках да се позабавлявам с екстази. Искам да попитам защо това копеле ни пробута парацетамол и сода бикарбонат? — посочи той към мен.
— Стига глупости, Яско — започнах да се защитавам аз. — Може и да не е била най-добрата стока, но не беше чак такъв боклук.
Карах я полека, защото не можех да разбера сериозно ли приказва или това е някаква шегичка в негов стил.
— Страшно се минахме — изпъшка той.
— Сто и двадесет милиграма МДМА. Така ми каза пичът, който ми ги даде — включи се Отровната.
Пълни глупости. Да имаше най-много петдесет. Трябваше да се вземат поне по две, за да има ефект.
— Да бе — реагира Яско.
— Наистина, Ринти ги докара от Холандия — продължаваше да настоява Отровната.
Много гот, че Отровната се включи, защото това отклони вниманието на Яско от мен.
— Докарал ги е отникъде. Шотландските отбори са изкарали повече време в Европа, отколкото хапчетата дето ги пробутвате — изръмжа и той.
Знаех, че разговорът ще продължи все в тоя стил до сутринта и вдигнах гълъбите при първа възможност. Излязох на улицата и тогава видях да вървят заедно момче и момиче, които явно си падаха един по друг без наркотици или нещо друго. Замислих се, кога съм го правил с някое гадже, без да съм бил здраво на екстази? В някой предишен живот, ето кога. Ритнах едно паве и то подскочи с трясък по предното стъкло на една кола, но не го счупи.
Част втора
Всепоглъщащият екстаз на любовта
13. Хедър
Той се кани да каже нещо. Брайън Кейс се кани да каже нещо. Нещо, което казва сутрин през ден. Кани се да каже нещо мазно. Мистър Кейс. Какво смятам да направя? Ще се усмихна както всяка сутрин. Все едно че са ми натикали лъжица в устата. Усмихвай се, усмихвай се, макар да чувстваш как те разсъблича с поглед, изложена на показ, обект на присмех. Стига. Преигравам. Трябва да поема отговорност за поведението си. Трябва да се науча да не реагирам така осезателно, да не изпитвам подобен физически гърч. Да не го правя. Вината е моя. Трябва да се контролирам.
— Как е светлината на моите очи? — обичайният въпрос на Кейс. Приготвям се да изрецитирам обичайния си отговор, добре, но нещо се случва.
— Защо си въобразяваш, че съм светлина за очите ти?
Мамка му. Какво говоря? Не може така… защо да не може?
Може. Всъщност мога да говоря каквото си искам. Когато някой прави странни, неуместни забележки, бих могла да поискам обяснение какво по дяволите е имал предвид. Какво всъщност иска да каже?
— Ами, това, че те виждам всеки ден, определено прави живота ми по-радостен.
Макар да се опитвам, не мога да накарам лошата Хедър да млъкне. Преди тя само разсъждаваше. Сега е започнала и да говори. Явно ме тресе шизофрения, а лошата Хедър се е докопала до микрофона…
— Странно, наистина. Искам да кажа, че има голямо несъответствие. Това, че те виждам всеки ден, не ми оказва абсолютно никакво положително влияние.
Най-ключовият момент — нещото, което не съм можела да кажа преди, се превръща в нещо, което не трябва да казвам в момента. Веднага бунтът се пренася отвътре във външния свят. Да! Не! Да! Карай.