— Как е, Лойд? — поинтересува се Амбър.
Започна да си обува панталоните. Изглеждаше съвсем малка с изтрит грим. Почувствах се като някой педофил. Да, точно така, нямаше грешка, такъв си бях, най-долен педофил.
— Добре — казвам.
— Хич не ми изглеждаш добре. Между другото, краката ти ужасно смърдят.
— Много мило от твоя страна. За това са истинските приятели. Искаш ли кафе?
— Да, идеално. Само не ми се цупи, а Лойд. На всички им смърдят краката, след като са изкарали цяла вечер с маратонки.
— Знам. Да вземем за пример твоите. Нетърпима воня — казвам аз и се вдигам да спретна кафето, а тя ми хвърля презрителен поглед.
Още се чувствах скапан. Кафето изобщо не ми действаше. Трябваше да отида при Отровната. Трябваше да отида при Отровната. Нещата се изплъзваха от контрол. Али ми беше оставил малко метедрин на кристалчета и смятах да го използвам. Трябваше ми нещо силно, за да се стегна и да отида там.
— Искаш ли да си дръпнеш? — попитах Амбър.
— Цъ, не бих се и докоснала до него.
— Много разумно — казах аз, оформяйки няколко магистрални.
— Ти си луд, Лойд. Защо правиш всичко това?
— Не знам. Нещо липсва в моя живот. Вече съм доста дърт, особено в сравнение с теб и никога не съм се влюбвал. Това е много тъжно — казах й аз, дръпвайки магистралните. Прахчето направо прогаря носа ми.
Амбър се обърна към мен:
— Хайде Лойд…
Прегърна ме и ми се прииска да бях влюбен в нея, но не бях. Няма смисъл да се самозалъгваш, защото после задължително става кофти и единственият резултат е, че успяваш да преспиш с някого, а заради секса не си заслужава да си разваляш хубавото приятелство.
Тя излезе и главата ми избухна.
15. Хедър
Докторът ми предписа „Прозак“. Хю смята, че трябва да го взимам.
— Изпаднала си в лека депресия и това ще ти помогне да я преодолееш — каза докторът. Или може би Хю? Не мога да си спомня. Сигурно и двамата.
Да преодолея какво?
— Ще си помисля — казвам на Хю. — Не ми харесва да вземам такива лекарства и да развивам зависимост от тях. Толкова много се говори за това.
Закъсняла съм. Пак съм закъсняла за работа. Не мога да стана от леглото.
— Хъ-ъ… лекарите си знаят работата. Не правят нищо случайно — казва ми той, премятайки през рамо торбата си със стикове за голф. Днес му е свободен ден за раздвижване. — Божичко, по-добре да тръгвам. Били ще се чуди къде съм отишъл. Днес ще ходим на „Питрийви“ само защото миналия път го заклах на „Канмоър“ Такъв си е той — вдига рамене Хю. — Хайде после да отскочим до тях, а? — целува ме той и потегля. — Чао, скъпа.
Обаждам се на приятелката си Мари, Тя ме навива да си взема отпуск и да се метна на влака до Хаймаркет Стейшън в Единбург. Казва, че и тя ще си вземе отпуска. Най-лесното нещо е да се съглася.
На гарата в Дънфърмлайн си задавам въпроса защо влаковете за Единбург са по един на цял час, а за пикливия Инвъркийтинг по три-четири. Слава Богу, не се налага да чакам повече от петнадесет минути до потеглянето и закъснявам с не повече от десет минути, което е добро постижение.
С Мари правим една обиколка из магазините и после цял следобед пием чай и си лафим у тях. Тя вади няколко джойнта и докато ги пушим, започвам да се кикотя. Не ми се връща вкъщи. Не искам, но се налага да потегля към гарата.
— Остани тази вечер при мен. Ще излезем. Знам един клуб. Хайде да се нагълтаме с екстази и да излезем, ти и аз — казва Мари.
— Не мога… трябва да се връщам… Хю… — усещам се как блея като овца.
— Достатъчно е пораснал, за да се погрижи за себе си една вечер. Хайде. Давай. Ти имаш „Прозак“, което е жестоко. Можем да ги вземем след екстазито. Тези хапчета удължават ефекта и разрушават токсините в МДМА, които разправят, че нанасяли мозъчни разтройства след време. Следователно, благодарение на „Прозак“, екстазито може да е напълно безопасно.