Отделих за запас около една пета от стафа. После го смесих с равно количество непарфюмиран талк. Голяма разлика няма.
Не можех да си намеря място из къщи. Започнах да звъня на всичките си познати и да плямпам глупости. Сметката на телефона ми е на червено, нямам и пари да си я платя, така че винаги в подобни моменти звъня като откачен. Не спирах да си мисля как съм се забъркал с Отровната. Беше преди време и главно по икономически причини. Доставях пратки за нея и Соло, които й беше нещо като гадже, съпруг или нещо подобно. Соло беше откачено копеле, но след като конкуренцията го помля, доста се укроти. След побоя беше станал бавен, приличаше на умствено недоразвит. Както се беше изразил Яско веднъж:
— Когато копелетата от Бърза помощ са изстъргвали Соло от паважа, сигурно са забравили нещо да приберат.
Да си призная не бях особено опечален, но навремето Соло беше гадно копеле и човек винаги знаеше какъв играе. С Отровната нещата не стояха съвсем така. Трябваше да предположа най-лошото, когато й се обадих и тя не вдигна телефона. Жертвата ми каза, че „трябва да дойда“.
Когато пристигнах, бе тъпкано от народ. Жертвата бе застанала тихо до прозореца и гледаше навън напрегнато и плахо с големите си черни очи, сякаш се опитваше да отгатне откъде ще дойде следващия съкрушителен удар в живота й. Боби беше пуснал презрителната си злобарска усмивчица. Монтс беше в съвсем окаяно състояние, толкова зле, че дори не обели и дума. Мярнах наоколо Пол Съмървил, Спъд Мърфи и някакво друго копеле, което много не си спомнях. Соло седеше в инвалидната си количка в ъгъла. Чудна сбирчица, като за филм на ужасите.
— Отровната си отряза главата снощи на кока — информира ме Боби. — Сега е в тежка депресия. Ама хич не ти завиждам, Лойд.
Не ме интересуваха тия глупости. Бях дошъл просто да понеса доставката. Запътих се към стаята на Отровната и почуках на вратата. Отвътре се чуха някакви гърлени, стържещи звуци, които можеха да означават „влизай“ или чупката, но въпреки всичко реших да вляза.
Отровната лежеше на леглото си, облечена в крещящо червено трико. Телевизорът беше инсталиран на някаква масичка в края на леглото. Тя пушеше хеш. Лицето й беше загубило всякакъв цвят, но черната й коса беше добре измита и блестеше. Контраста между сгърчената й, груба, обезводнена кожа и здравината на косата й я караха да изглежда като някоя дърта вещица, нахлузила перука. Все пак, основния й чар за мен бяха плътните й черни вежди, които се сливаха по средата. Изглаждаше много келтски. Под тези вежди гледаха две зелени, тесни очи, които бяха постоянно в сянка и полупритворени. Спомням си веднъж, когато бях на екстази, мярнах небръснатите мишници на Отровната, която беше облечена в бяло памучно горнище без ръкави. Дори се сещам, че мастурбирах, представяйки си, че я чукам под мишниците. Не виждам никаква причина за това, но сексуалността е толкова откачена работа, че няма смисъл да се търси някакво обяснение. Това предизвика прилив на гняв, който отмина за две-три минути. Един път бях в закусвалнята по „Уок“, добре надрусан и не можех да отроня и дума не можех да покажа какво искам, не можех да мисля за нищо друго, освен за мишниците на Отровната. Али беше този, който ме открехна за тях. Копелето беше на есид в Гластънбъри и само каза с маниерен глас:
— Тази девойка Вероника, какво изобилие на косми има само…
След което не можехме да свалим поглед от мишниците на Отровната.
Лицето й се изкриви в отвратителна мимика на разпознаване, после в комикс на неодобрение и точно в този момент осъзнах отново защо е напълно невъзможно да я харесам.
Отровната прави секс. Каква непоносима мисъл само.
— Е? — сопнато попита тя.
— Нося я — казах, подавайки й пликчето с кока.
Тя го разкъса като хищник, който пирува със своята жертва. Вадеше и смъркаше, а лицето й се бърчеше по същия начин, както като беше останала без цигари и изсипа боклукчийската ми кофа на един вестник, за да търси фасове. Тогава аз й се развиках и тя притихна, докато ровеше из тази гнусотия.
Това беше първия и последен път, когато съм я видял да прояви респект от нещо.