Купих още няколко книги и взех влака за вкъщи. На телефонния секретар намерих съобщение:
— Скъпа, аз съм. Обади ми се в работата.
После намерих и бележка в кухнята.
Изплаши ме. Малко егоистично от твоя страна. Обади се, когато си дойдеш.
Смачках листчето. На масичката за кафе бе захвърлен диска на „Дайър Стрейтс“, „Братя по оръжие“. Винаги слушаше само това. Особено мразех „Пари за нищо“, която постоянно си тананикаше. Пуснах си „Блек Грейп“ и бутнах „Братя по оръжие“ в микровълновата, просто за да докажа, че не е вярно онова, което хората разправят, че дисковете са неунищожими. За да съм напълно сигурна, обаче набутах и „Любовта над златото“, за да наблюдавам унищожението.
Когато Хю се върна, изглеждаше разтревожен. Дотогава настроението ми се беше променило. Чувствах се смазана, потисната. Бях изгълтала четири екстазита предишната нощ, което според Мари беше твърде много за първи път. Но аз просто не исках да спирам, не исках да се пусна обратно по нанадолнището. Тя ме беше предупредила за ефекта след това, но напразно.
Хю наистина е притеснен.
— Виждала ли си някъде диска „Братя по оръжие“, скъпа? Не мога да го намеря никъде… we get the music and the colour Te-veeehhh…
— Не.
— …_monee for nothin_… всъщност, защо да не направим едно кръгче с колата?
— Много съм изморена — отговарям.
— Повечко алкохол у Мари, а? Двечките хич не се шегувате! Погледнато сериозно, не мога да се съглася да отсъстваш безпричинно от работа, след като самият аз непрекъснато натяквам на хората колко е важна работната дисциплина. Дънфърмлайн не е голям град и слуховете ще плъзнат веднага, хората ще разправят, че собствената ми жена кръшка от работа, а аз се правя, че не забелязвам…
— Изморена съм. Пийнах повечко… Искам да се кача горе да подремна.
— Аз ще карам — каза той, размахвайки ключовете пред мен, все едно съм куче и това е верижката ми за разходка.
Не можех да споря. Беше ми кофти, гадеше ми се, чувствах се като центрофугирана.
— Струва ми се, че една разходка ще те освежи — усмихна се той и извади колата от гаража.
До него седна една жена с права коса и тъмни кръгове под очите. Стори ми се, че я познавам отнякъде.
Извадих очилата от жабката и си ги сложих. Почувствах как Хю се подразни.
— Изглеждам ужасно — чух се да казвам със слаб глас.
— Изморена си — заключи той. — Трябва да си помислиш, дали да не минеш на половин работен ден. Знам какво е напрежението, когато се оптимизира работата в една организация. При нас е същото. Усеща се на всички нива. За жалост, взема и човешки жертви, но иначе ще стане миш-маш. Боб Линкър отсъства вече две седмици. Пълен стрес — обръща се Хю, повдигайки вежди. — Както и да е, сигурен съм, че твоят случаи е друг. Някои хора просто не могат да се приспособят към съвременната работна среда. Тъжно, но факт. Както и да е, ние се справяме чудесно и не е необходимо да се принасяш в жертва, за да доказваш каквото и да е, Хедър. Нали разбираш какво имам предвид, а писанче?
Махам очилата и разглеждам побелялото болнаво лице, което се е вторачило в мен от страничното огледало. Порите ми са се уголемили, а под устната си имам голямо петно.
— … например жената на Алън Коулман… как й беше името? Идеалният пример. Съмнявам се, че би се върнала на работа, дори да й предлагат купища пари. Трябва ли да стигаме до там? Друг пример — Иън Харкър, които след ранното си пенсиониране не прави нищо друго, освен да играе голф…
Само как звучи, един мъж на двадесет и седем да говори за ранно пенсиониране.
— … след него, Алистър и Джени свършиха огромна работа. За съжаление, един от тях ще остане разочарован, когато другият заеме мястото на Иън. Джени има повече шансове, но предполагам, че ще вземат някой от вън, за да избегнат конфликта…
Бях учудена, че намеси Джени в разговора.
— Иска ли ти се да й пуснеш един език?
— … защото пред свършен факт, макар че и двамата са професионалисти, но ако единият стане шеф, тогава… извинявай, скъпа, какво каза? Мислиш ли, че става, а? Имам предвид Джени? Безупречна външност, много лични контакти…