Треперя. По тялото ми преминават спазми с невероятна прецизност, един на всеки две секунди.
— Много е добра, не мога да се сетя за никой друг, с когото съм работил да е проявявал такава увереност, независимо дали е бил мъж или жена — казва Хю самодоволно.
Доно да я чукаш… дано си я чукал през всичките тези четири години, защото в такъв случаи би бил оправдан, че не можеше да го правиш както трябва с мен…
— Тя има ли си гадже? — питам.
— Живее с Колин Норман — казва Хю, опитвайки се името Колин Норман да не прозвучи точно като „детеубиец“ или още по-лошо „служител с работно досие под средното“.
Разходката, разбира се, се оказа предлог. Знаех накъде сме се запътили. Спряхме пред фасадата на позната за мен къща.
— Бил и Мол казаха, че би било много гот, ако наминем за по чашка — обясни Хю.
— Аз… ъ… аз…
— Бил е в дълъг платен отпуск. Реших, че не е зле да го мерна.
— Ние никога не се срещаме с мои приятели!
— Мила-а… Бил и Мол са твои приятели! Не го забравяй!
— Мари… Карън… те би трябвало да са и твои тогава.
— Е, стига с тези стари приятели от университета. Студентски щуротии, скъпа. Светът се движи напред…
— Не искам да влизам…
— Какво има, скъпа?
— Мисля да си ходя…
— Да си ходиш? Къде? Какъв е проблемът? Искаш да кажеш, че си отиваш вкъщи?
— Не — прошепвам аз. — Смятам, че трябва да си ходя. Просто да си ходя. За добро е — думите ми бяха толкова тихи, че почти се изгубиха.
Да те напусна, Хю. Играеш скуош, но нямаш бърза реакция…
— Браво, момичето ми! Така те искам! — казва той и изскача от колата.
Бил ни чака на вратата и ни въвежда с престорена изненада.
— Охо, близнаците Томсън! Как е прекрасната Хедър! Изглежда зашеметяващо, както винаги!
— Хю ти завижда — казвам, играейки си разсеяно с копчето на ризата на Бил, — защото ти е по-голям, искам да кажа платения отпуск. Така ли е?
— Ха, ха, ха — смее се нервно Бил. Хю влезе вътре и разцелува Мол и ето — палтото бива свалено от раменете ми. Потрепервам и отново започва да ме тресе, макар че вътре е топло. На масата в хола има нещо като шведска маса.
— Ела да опиташ от световноизвестния чеснов пастет на Мол — казва Бил.
В този момент изпитах желанието да кажа на Мол: „НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА СЕ ХАБИШ“, но не ми се занимаваше. Думите прииждат в главата ми, но са толкова много, че се блъскат и не могат да излязат навън. Бяха задръстили устата ми така, че сякаш трябваше буквално да ги извадя, бъркайки вътре с пръсти.
— Не трябваше да си даваш този труд — усмихвам се към нея. Този труд. Разбира се.
— О, въобще не ме затрудни — казва Мол.
Седнах превита на две и се загледах в ципа на Бил. Реших, че сигурно, ако го отворя, ще бъде нещо като ровене из претъпкана кофа за боклук с онази гадна миризма, която удря право в лицето, докато тършуваш, за да се докопаш до омекналия, разлагащ се банан.
— … тогава Том Мейсън предложи в договора да се включи клауза за неустойка, в случай на забавяне на доставката, което накара нашия приятел Мистър Рос да се съсредоточи, доколкото му позволяват възможностите, върху работата си…
— … типично за нашия Том, покрива всички бази едновременно — отбеляза Бил с мъдро одобрение.
— Разбира се, нашето приятелче Марк Рос, далеч не беше зарадван. Нямаше накъде да мърда, обаче.
— Браво! — усмихна се Бил. Мол също пуска усмивка. Иска ми се да й изкрещя: на какво се усмихваш, пуйко такава, какво общо има всичко това с теб. В този момент Бил добави:
— А, между другото, взел съм билети за Годишните.
— Чудесно!
— Какви годишни? — питам. — „Четирите годишни…“.
— Билети за годишните мачове В Айброкс за мен и твоя човек, които е голям син фен.
— Какво?
— За футбол. Става дума за Глазгоу Рейнджърс.
— Ъ?
— Малко да се разсеем на чист въздух — казва с овче изражение Хю.
— Но ти си от „Дънфърмлайн“. Винаги си бил от „Дънфърмлайн“! — без всякакъв повод започнах да се навивам аз. — Дори си ме водил в Ийст Енд Парк… когато…
Не можах да довърша изречението си.
— Е, скъпа… какво са „Дънфърмлайн“… искам да кажа, никога не съм бил истински фен, те бяха просто местния отбор. Сега нещата са други. Трябва да поддържаме шотландските отбори за мачовете в Европа. Освен това, изпитвам голямо уважение към Дейвид Мъри. А в Айброкс знаят как да посрещат туристи. „Дънфърмлайн“ са от друг свят… а и винаги съм бил син, дълбоко в себе си.