О. Хенри
Екстрадирана от Бохемия
Госпожица Медора Мартин пристигна с кутия бои и статив в Ню Йорк от селището Хармония, разположено в подножието на Зелените планини.
Госпожица Медора приличаше на роза, към която есенната слана е проявила повече милост, отколкото към посестримите й. Когато тръгна сама да изучава живопис в развратния град, хората в Хармония заговориха, че тя е смахнато, безразсъдно, своеволно момиче. В Ню Йорк, когато се появи на масата в евтиния пансион в Уест Сайд, пансионерите взеха да се питат един друг: „Коя е тази симпатична стара мома?“
Медора събра смелост, нае евтина стая и започна да взема два пъти седмично уроци по живопис при професор Анджелини, бивш бръснар, изучавал занаята в един от харлемските танцови курсове. Нямаше кой да й каже, че прави глупост, нали в този огромен град всички нас ни постига същата участ. Малко ли са онези, които се бръснат или вземат уроци по танци при бивши ученици на Бастиен Лепаж и Жером? Най-тъжното зрелище в Ню Йорк — ако не смятаме поведението на тълпата във върховите часове — е жалкият марш на безнадеждната армия на Посредствеността. За тях изкуството е не благосклонна богиня, а Цирцея, която превръща поклонниците си в улични котки, мяукащи пред вратите й, без да обръщат внимание на критиците, които ги замерят с у камъни и събувалки. Някои успяват да се домъкнат до родното си селище, където ги очаква не особено утешителното: „Аз нали ти казвах!“; но повечето остават да мръзнат в двора на храма на богинята и само обират трохите от нейния божествен табълдот. А има и такива, на които им идва до гуша от тази безплодна дейност. И тогава пред тях се откриват два пътя: или да се наемат като разносвачи на бакалски стоки, или да попаднат във водовъртежа на бохемата. Последното звучи красиво, но първото е къде по-изгодно. Защото когато бакалинът ти плати, можеш да вземеш под наем елегантен костюм и — тук шаблонната фраза е най-уместна — да покажеш на бохемите къде зимуват раците.
Госпожица Медора избра водовъртежа и с това ни предложи сюжет за нашия малък разказ.
Професор Анджелини много хвалеше нейните етюди. Веднъж, когато тя му показа скица на див кестен в парка, той обяви, че от нея ще излезе втора Роза Бонер. Но понякога — на великия художник са присъщи различни настроения — той критикуваше безпощадно жестоко работите й. Например Медора си беше изгубила цял един следобед, за да рисува статуята и околната архитектура на Колумбовия площад, чиито граници са съвършена окръжност. Захвърлил с иронична усмивка скицата й, професорът я беше осведомил, че веднъж Джото е изписал идеална окръжност само с един замах на ръката.
Един ден валеше дъжд, пощенският запис от Хармония се бавеше, Медора имаше главоболие, професорът й беше поискал на заем два долара, от магазина за покупко-продажба на картини й бяха върнали непродадени всичките й акварели и… господин Бинкли я покани да излязат на вечеря.
Господин Бинкли беше веселякът на пансиона. Той беше четиридесет и девет годишен и държеше сергия за продажба на риба в централната част на града. Но след шест часа той обличаше официален костюм и започваше да бръщолеви за неща, свързани с изящните изкуства. По-младите го наричаха „индианеца“. Смяташе се, че той се числи към най-вътрешния кръг на бохемата. Не беше тайна, че веднъж бе дал назаем десет долара на един младеж, публикувал своя рисунка в списание „Пък“. По такъв начин някои получават достъп до омагьосания кръг, а други — и добра вечеря.
Останалите пансионери изгледаха със завист Медора, когато тя излезе в девет часа под ръка с господин Бинкли. Тя беше прелестна като букет есенни листа с бледосинята си блузка от… как да ви кажа… една такава въздушна материя, с плисираната си почти прозрачна пола, с мекия леко червен цвят на бузите, едва докоснати от пудрата, с носната кърпичка и ключа от стаята в кафявата шагренова чантичка.
И господин Бинкли изглеждаше много внушителен и ефектен с червендалестото си лице и прошарени мустаци, с плътно прилепналото сако, от което дебелият му врат се диплеше като врата на знаменит романист.
Като свърнаха край най-силно осветената част на Бродуей, слязоха пред кафене „Терънс“, най-популярното и най-посещаваното от бохемата, където се допускат само избраници.
Медора от Зелените планини мина след ескорта си между редиците от масички. Три пъти в живота си жената стъпва сякаш по облаци: първия път, когато отива на венчило, втория, когато влиза в светилището на бохемата, и третия, когато излиза от градинката си, държейки в ръка най-хубавата кокошка на съседката.
Пред сервираната маса седяха трима-четирима посетители. Келнерът бръмчеше наоколо като пчеличка, а на масата блестяха кристал и сребро. Като преход към вечерята, подобно на праисторическите гранитни пластове, предшествали появата на протозоя, на зъбите на многострадалните граждани се предлагаше френски хляб, приготвен по същата рецепта, по която са съставени вековните гранични хълмове, докато в това време боговете се усмихваха и вкусваха нектар с домашни бисквити, а зъболекарите скачаха от радост в позлатените си убежища.