В погледа на Бинкли, устремен към един от младите хора на масата, просветна бохемски блясък, в който се съчетаваха взорът на василиск, блясъкът на мехурчета първокачествена бира, вдъхновението на гениалния художник и молбата на просяка.
Младият човек скача от масата си.
— Здравей Бинк, стари друже! — провиква се той. — И не мисли, че можеш да избягаш от нашата маса. Сядай при нас, ако не си зает с друга компания.
— Какви ги говориш, стари приятелю — отвръща Бинкли, собственикът на сергия за риба. Знаеш колко обичам да дружа с хора на изкуството. Господин Вандайк… господин Мадър… госпожица Мартин, също любимка на музите и…
Присъстващите бързо се запознават. Тук са още госпожица Елис и госпожица Тоанет — най-вероятно художнически модели, тъй като дърдорят нещо за украсата на Сен Режи и за Хенри Джеймс, и то така, че не можеш да ги обвиниш в неосведоменост.
Медора седеше прехласната. Главата й се въртеше от упойващата музика на трубадури, които свиреха някъде в царството на Елисейските полета. Това беше един свят, в който не бяха прониквали нито нейното бурно въображение, нито железниците на магната Хариман. Тя седеше външно спокойна — като Зелените планини, но в душата й пламтеше зноят на Андалусия. Масите вече бяха пълни с бохеми. Във въздуха се носеше дъх на цветове и на цветно зеле. Хвърчаха въпроси и тапи; звънтяха смях и сребро; в чашите искреше шампанско, в разговорите — остроумие.
Вандайк разбърка дългите си черни къдри, дръпна настрани небрежно вързаната си вратовръзка и се наведе към Мадър.
— Слушай, Мади — прошепна той ядовито, — понякога ми се иска да върна на този еснафин десетте долара и да го пратя по дяволите.
Мадър разбърка дългите си къдри с пясъчен цвят и дръпна настрани небрежно вързаната си вратовръзка.
— Да не си посмял, Ванди — отвърна той. — Парите си отиват, Изкуството остава.
Медора яде необикновени ястия и пи от бъзовото вино, което й наливаха в чашата. То имаше същия цвят като онова у дома във Върмонт. Келнерът й наля в друга чаша нещо, което кипеше, но когато го вкуси, то се оказа студено. Колко леко й беше на сърцето — никога не й е било толкова леко. Тя си спомни с обич за фермата в Зелените планини и за животните в нея. И се наведе усмихната към госпожица Елис.
— Ако си бях у дома — каза сияеща, — щях да ви покажа най-хубавото теленце на света.
— Чудя се какво търсите в този град — отвърна госпожица Елис. — Защо не си отидете?
Оркестърът свиреше тъжен валс, познат на Медора от уличните латерни. Тя закима глава в такт и затананика С приятното си сопрано. Мадър я погледна и се зачуди в какви ли води я е уловил Бинкли. Тя му се усмихна и двамата вдигнаха чаши с виното, което кипеше макар и студено.
Бинкли беше оставил на мира изкуството и сега бръщолевеше за небивалия пролетен улов на селда. Госпожица Елис оправяше иглата (във вид на палитра) на вратовръзката на господин Вандайк. Някакъв еснафин на далечната маса дърдореше нещо за Жером или за Джеръм. Една знаменита актриса говореше развълнувано за модните дамски чорапи с монограми. Продавач на чорапи в универсалния магазин изказваше на всеослушание мнението си за драмата. Някакъв писател ругаеше Дикенс. На резервираната маса издател на списание и фотограф пиеха сухо вино. Пищна млада дама поучаваше именит скулптор:
— Стига с вашия Пракс Ител! Нека вашата Венера Милицейска постъпи на работа като манекен и ще я видите да демонстрира само пелерини. Всички ваши гърци и римляни трябва да бъдат върнати в разкопките!
Така се забавляваше бохемата.
В единадесет господин Бинкли изпрати Медора до пансиона и с галантен поклон я остави в подножието на вътрешната стълба. Тя се прибра в стаята си и запали газта.
Изведнъж, съвсем неочаквано, както страшния дух от медната бутилка на рибаря, в стаята излетя обвит в пари грозният призрак на нейната пуританска съвест. Ужасното поведение на Медора се изправи пред нея с целия си гигантски ръст. Тя наистина бе седяла с нечестивите и бе пила виното, което червенее или кипи в чашите.
И точно в полунощ Медора написа следното писмо:
До г-н Берия Хоскинс,
ХАРМОНИЯ, ВЪРМОНТ