— Ставаше въпрос или да се съглася, или…
— Или какво? — попита Майло.
— Да я изгубя. И без това я бях изгубил.
Сийкрест се прегърби и започна да ридае.
Майло дълго чака, накрая попита:
— Желаете ли нещо за пиене, професоре?
Сийкрест поклати глава и погледна Стърджис, после снимките.
— Може ли да приключваме? Чухте ли достатъчно за разнообразието в света на интелектуалците?
— Само още няколко въпроса, ако обичате.
Сийкрест въздъхна.
— Когато заварихте съпругата си и Локинг, вие не смятахте, че вече сте я изгубили, така ли?
— Разбира се, че не. Не изглеждаше като да е…
— За пръв път?
Сийкрест стисна устни.
— Професоре?
— Точно от това се опасявах — репутацията на Хоуп да бъде опетнена. Отказвам да участвам в това.
— В кое?
— В ровенето в миналото й.
— Ами ако миналото й е довело до убийството й?
— Знаете ли, че е така?
— А вие как мислите сега, когато Хоуп е мъртва?
Отговор не последва.
— С колко още мъже играеше Хоуп, професоре?
— Не знам.
— Но знаехте, че има други.
— Не бях сигурен, но тя имаше от известно време… принадлежностите.
— Под „принадлежности“ имате предвид качулката, ремъците и онези гумени и кожени дрехи с нейния размер, които намерихме в къщата на Локинг?
Сийкрест кимна отчаяно.
— Нещо друго освен тези неща?
— Не знам.
— Камшици?
Професорът изсумтя.
— Тя не се интересуваше от болката. Само от…
— От какво?
— От самообладанието.
— Самоконтрола?
Сийкрест не отговори.
Майло записа нещо.
— Откога Хоуп имаше онези принадлежности?
— От пет-шест години.
— Три години, преди да се запознае с Локинг.
— Аритметиката ви е отлична.
— Къде държеше принадлежностите?
— В стаята си.
— Къде в стаята си, професоре?
— В кашон в гардероба. Случайно ги видях. Не й казах.
— Какво друго имаше там?
— Снимки.
— Нейни?
— Наши. Каза ми, че ги е изхвърлила. Явно е обичала да ги гледа.
— Кой премести снимките и принадлежностите в къщата на Локинг?
— Кейси.
— Кога?
— В нощта, когато вие се отбихте.
— Видях го да изнася само една кутия.
— По-късно се върна. Бях го помолил да ги премести. След убийството на Хоуп. Страхувах се да не се разчуе, както вероятно ще стане сега.
— Той защо не изпълни желанието ви?
— Каза, че ще го направи, но все отлагаше.
— Пак игри — отбеляза Майло.
— Мисля, че… той беше много пресметлив.
— Не го ли харесвахте?
— Хоуп го харесваше. Само това имаше значение.
— Вашите чувства нямаха ли значение?
Усмивката на Сийкрест беше загадъчна.
— Съвсем не, господин Стърджис.
— Щом Локинг отлагаше, защо вие не изхвърлихте нещата?
— Те бяха на Хоуп.
— И какво от това?
— Имах чувството, че… трябва да бъдат запазени.
Той облиза устни и извърна очи.
— Преди тя да почине, са били нейни, професоре. Това не ги ли прави ваши? Защо сте ги дали на Локинг?
— Да ги съхранява. Мислех, че полицията ще претърси стаята на Хоуп.
— Не сте искали името на Хоуп да бъде опетнено, и въпреки това сте запазили стотици снимки?
— Скрих ги. В кабинета си в университета. Не че беше необходимо. Първите двама детективи дори не си направиха труда да претърсят стаята на Хоуп. И вие не го сторихте.
— Занесохте ги в кабинета си в университета, после обратно вкъщи?
— Точно така.
— Сетне зачакахте Кейси да ги вземе. Но каква роля играеха снимките за вас?
Сийкрест се сепна.
— Каква роля би трябвало да играят?
— Вас питам, господине. Само знам, че сте ги запазили, вместо да ги унищожите. Това ми говори, че са ви трябвали за нещо.
Сийкрест отново разкърши врат. Сви и протегна пръсти.
— Защото, господин Стърджис, това бяха единствените нейни снимки, които имах, освен детския й албум. Тя не обичаше да се снима.