Вътрешната стая беше много по-голяма, но там имаше само маса за игра на карти, два стола, евтин прожектор и стена с оплюто от мухи огледало.
Седях в малкия килер, зад огледалото, и наблюдавах.
Зад масата седяха двама режисьори — дебел, разплут мъж с подпухнало лице, лоша кожа и мазна коса, издокаран в хавайска риза и мръсен сиво-кафяв панталон, и слаба жена с не лоши сини очи, черна перука и облечена в червени ватени дрехи.
Пред тях стояха табелки с имената им.
БРАД РЕЙБ
ПЕЙДЖ БАНДУРА
Две бутилки минерална вода, пакет „Уинстън“ и пепелник, макар никой да не пушеше.
— Следващият — каза Рейб.
Влезе кандидатът номер шест за главната мъжка роля. Погледна Рейб и Бандура му се усмихна — дружелюбно според него.
Видях напрежение, страх и презрение.
Какво ли си мислеше?
Какви пък са тия, че да го преценяват? И двамата облечени като мърлячи. Типично. Обличаха се лошо, за да покажат, че имат власт и не им пука.
Младата надежда познаваше много такива като тях.
Беше чакал в онзи зверилник три шибани часа за привилегията да бъде преценен от очи, които оставаха непроницаеми зад глуповатите усмивки, киманията и неискрените окуражителни думи.
Съдиите.
— И така — рече Пейдж Бандура, поглеждайки дебелия си партньор. — Какво ще кажете да почнете от сцената в средата на четирийсет и шесто действие?
— Разбира се. — Младата надежда се ухили очарователно и прелисти страниците на сценария. — От „Но, Селин, ти и аз“?
— Не, след това. От „Какво точно искаш“.
Младата надежда кимна и пое дълбоко въздух по онзи потаен начин на йогите, който никой не забелязва. Затвори очи, отвори ги и преди да вдигне глава, погледна сценария. Показваше им, че мигновено запомня репликите.
После се вторачи в малките очи на Пейдж, защото тя, изглежда, беше на негова страна.
— „Какво точно искаш, Селин? Мислех, че приятелството ни е прераснало в нещо повече.“ Да чета ли и нейните реплики?
— Не — отговори Пейдж. — Аз ще ги чета.
Широка, сърдечна усмивка. Може би…
Тя взе сценария от масата и прочете:
— „Може би да, може би не, Дърк. Но най-важното е, че в момента ми е необходим мъж и ти можеш да запълниш празнотата.“
Монотонен глас. Неприятен.
Съдиите винаги бяха неприятни. Младата надежда ги ненавиждаше.
— „Нима?“ — продължи той, смекчавайки тона. — „Защото мисля, че ти изпитваш нещо повече, Селин. Чувствам го и мисля, че и ти го чувстваш. Ето тук.“
Той докосна областта на сърцето си.
— „Наистина ли, Дърк?“
— „Да, Селин.“ — Кандидатът пак й се усмихна. — В сценария пише, че той слага ръце на нейните…
— Да, знам — весело се засмя Пейдж. — Все едно го правим. Хайде, продължавайте.
— „Знам, че го чувстваш ей тук, Селин. В душата си. Там, където живее любовта.“
Младата надежда отпусна ръце. Признак на уязвимост. Остана там и зачака.
Пейдж пак му се усмихна и се обърна към шишкото Брад.
Рейб погледна младия мъж. Потърка лице. Изсумтя и накрая заяви:
— Не е зле.
— Бих казала отлично — добави Пейдж.
— Добре, отлично — с нежелание се съгласи Рейб.
— Ако искате, мога да прочета още — предложи младата надежда.
Двамата се спогледаха.
— Не, няма да е необходимо — каза Пейдж. — Представихте се много добре.
Младата надежда сви рамене. По момчешки. Имаше страхотна момчешка усмивка.
Двамата с Пейдж отново си размениха погледи.
— Да продължим — каза тя. — Някои практически въпроси. В сериала ще има много разголена плът, макар че ще се излъчва денем. Любовни сцени, страст. Имате ли проблеми с това?
— Съвсем не — отговори младата надежда, но стомахът вече бе започнал да се свива. Някакъв малък демон гризеше вътрешностите му. Но трябваше да се усмихва. Да играе!
— Говорим за голи тела — добави Брад. — Няма да е порнография, но ще има много кадри с плът. Бихте ли си съблекли ризата?
Младата надежда не отговори. Пулсът му бе станал сто и двайсет. Въпреки сърдечносъдовите тренировки… По дяволите.
— Има ли някакъв проблем? — попита Пейдж.
Работеше за него. Може би този път щеше да стане.