— Не. Имам белег. Някои хора го намират за много мъжеств…
— Къде? — попита Брад.
— Не е нещо особено…
— Къде е?
— На гърба.
Брад се намръщи.
Младата надежда трябваше да разсъждава бързо. Да играе пред Пейдж с монотонния глас. Да изглежда нехаен. Да играе!
— Точно под кръста. Само…
— Да видим — настоя Брад. — Съблечете ризата.
Младата надежда погледна Пейдж за подкрепа.
Тя кимна. Със сънени очи. Губейки интерес.
Кучка!
Той изхлузи ризата през главата си.
— Обърнете се и смъкнете джинсите, за да видим белега — каза Брад Рейб.
Младата надежда го направи.
Мълчание.
Продължително мълчание.
Той знаеше защо.
И двамата се бяха вторачили. Отвратени.
Младият мъж сложи ръце на хълбоците си, опитвайки се да отвлече вниманието им, като показа големите, ясно очертани мускули на раменете и гърба. Контролираше всички до един.
— Как го получихте? — попита Брад.
— Алпинизъм. Катерех се по скалите. Паднах и разкъсах гърба си.
— Не е зашито много добре. Белегът е голям.
И двамата мислеха едно и също.
Грозен.
Защото наистина белегът беше такъв. Розов, сбръчкан и лъскав. Открояваше се, защото наоколо кожата беше гладка и с бронзов загар. Съвършена.
Тумор. Неимоверно разрастване на тъканта. Лоша хирургична техника. Така казваха книгите. И генетиката. Често се срещаше при чернокожите. В Африка това се смяташе за белег на красота.
Лечението: инжекции с кортизон право в раната. Но вече беше късно. Единствената надежда бе пластична операция, но вероятността беше малка.
— Голямо падане е било — отбеляза Брад. В гласа му прозвуча самодоволство.
Това отприщи чувството.
Все едно завъртя кран с пара.
Горещ, кипящ, лавообразен гняв. Извиращ от вътрешностите му и надигащ се до гърдите. Като сърдечен удар. Но той бе преживял нощите на паника и студена пот и знаеше, че сърцето му е наред.
Неговото сърце…
Пръстите му искаха да се свият, но той положи усилия да се овладее.
Никой не казваше нищо.
Младата надежда стоеше с гръб към двамата, съзнавайки, че и най-малкия признак на гняв ще му отнеме възможността да изиграе ролята на добрия.
Сякаш имаше някакъв шанс. Но трябваше да продължи. В този бизнес не бива да се предаваш…
— Коя планина изкачвахте? — попита Пейдж и той разбра, че му се присмива.
Добре, благодаря, скъпи, чао.
Не ни се обаждай, ние ще те потърсим.
— Има ли значение? — попита той, като навлече ризата си и се обърна.
Едва не падна от изумление.
Защото Брад и Пейдж държаха пистолети и значки.
— Прилича повече на хирургичен шев — каза Брад. — Сериозна операция. Там не е ли мястото, където се намира бъбрекът?
Младата надежда не отговори.
— И „Оскар“-ът се присъжда на… Ръцете зад гърба, господин Мъскадайн. Не мърдайте — добави Брад.
Усмихваше се. Преценяваше.
Част от гнева сигурно се бе изляла, защото усмивката на Брад помръкна и зелените му очи станаха още по-светли. И по-студени. Младата надежда нямаше представа, че зеленото може да е толкова студено…
Той направи крачка назад.
— Спокойно, приятел — каза Брад. — Да не усложняваме нещата.
— Горе ръцете, Рийд — рече Пейдж. Пронизителен глас. Враждебен. Вече не беше на негова страна. Никога не е била на негова страна. Рийд стоеше и ги гледаше.
Нещастни същества. Жалки.
Той беше едър и много силен и вероятно можеше да им стори зло.
Не че, в края на краищата, щеше да има някакво значение.
Но, какво пък, по дяволите, можеше да оползотвори някак този гаден следобед.
Мъскадайн се хвърли към Пейдж.
Защото наистина не обичаше жените.
Опита се да я удари в челюстта, но само успя да зашлеви шибаното й лице, защото Брад го цапардоса по тила и той се строполи на пода.
36
Униформените ченгета отведоха Рийд Мъскадайн и аз излязох иззад мръсното огледало.
Майло пийна минерална вода и подръпна хавайската си риза.
— Хубава работа свършихме, а?