— Това би било травматично преживяване за всеки, но за човек като Мъскадайн, който обича тялото си и се опитва да продаде външността си, е било твърде голям удар. Когато разговарях с него в апартамента му, той каза, че за него тестът за СПИН бил нещо като в романите на Кафка. Болката в гърба го пронизала като нож. Играеше си с мен. Или само намираше отдушник, без да се издава.
— Безплатна терапия?
— Защо не? Актьорите не се ли учат на това? Да използват положението.
37
Големия Мики беше бледа сянка на миналото си величие.
Седеше пред нас под големия дъб. Под дървото не растеше нищо и почвата се бе превърнала в пясък. Останалата част на двора се състоеше от идеално подстригана ниска трева, басейн почти с олимпийски размери и с водопад, бликащ от устата на делфин, с наредени в рибена кост плочки, скулптури върху пиедестали, лехи с кървавочервени азалии и други големи дървета. През листата, мъглявата гледка към Сан Гейбриъл показваше, че парите не могат да купят чист въздух.
Старецът беше толкова съсухрен, че инвалидната количка приличаше на стол с висока облегалка. Нямаше рамене, нито врат. Малката му глава се подаваше сякаш направо от гърдите. Кожата му беше жълта като лимон, кафявите очи — замъглени, а пространството около тях — подпухнало и обсипано с черни точки. Месестият топчест червен нос стигаше почти до сивата долна устна. Лошо изработените зъбни протези караха челюстите непрекъснато да се движат. Само косата му беше младежка: гъста, твърда и още черна, само с няколко тънки сиви кичура.
Заповедта за обиск на Майло бе отворила електрическата порта на къщата на Мълхоланд, но никой не излезе да ни посрещне и той извади пистолета си и пусна напред униформените ченгета. Когато се приближихме до сградата, предната врата се отвори и главорезът с опашката, на когото бях дал шишенцето с хапчетата, се показа, опитвайки се да изглежда безгрижен.
Майло го притисна до стената, сложи му белезници, взе автоматичния пистолет и портфейла и прочете написаното в шофьорската му книжка.
— Арманд Якжич. Да, прилича на теб. Кой друг е в къщата, Арманд?
— Само господин Крувински и една медицинска сестра.
— Сигурен ли си?
— Да — отговори Якжич, после ме видя и се дръпна назад.
Униформените полицаи влязоха вътре. След няколко минути един сержант излезе и каза:
— Няма никой друг. Много оръжия. Цял арсенал.
Друго ченге излезе, водейки Ана. Непроницаемото й лице беше лъскаво от пот, а едрите й гърди изпъкваха под синия пуловер от ангорска вълна.
Главата й беше наведена, докато я отвеждаха.
— Добре — каза Майло. — Оставете ми няколко човека да претърсим къщата за наркотици.
— Засега не намерихме дрога — рече сержантът.
— Продължавайте да търсите. И арестувайте този за укриване на оръжия.
Полицаите хванаха главореза, а ние влязохме вътре. Централната част на къщата представляваше осемнайсетметрово пространство от облицовани в черна ламперия стени, искрящ таван и златист килим. Имаше множество зелени и кафяви кушетки, керамични лампи с абажури с ресни и тежки маси с дърворезба, отрупани със сувенири от порцелан и кристал. Картините, изобразяващи клоуни и дъждовни парижки улици, показваха, че не всеки талант трябва да се насърчава. Отсрещната стена беше покрита с надиплена маслиненозелена завеса, която изолираше слънцето и задържаше вътре миризмата на гнило.
— Къде е водата, Арманд? — изкрещя глас като на кукумявка.
До шкафа, имитиращ стила от времето на Луи XIV стоеше инвалидна количка. Мраморният плот на шкафа беше отрупан с лекарства. Не като шишенцето, което бях дал на Якжич, а големи бели пластмасови контейнери. Без етикети. Мостри от фармацевтични компании.
— Арманд!
— Наложи се да излезе — каза Майло. — И сестра Ана я няма.
Старецът примига и се опита да помръдне. От усилието лицето му стана зелено и той пак се отпусна в инвалидната количка.
— Кои сте вие, по дяволите?
— Полиция.
Майло му показа картата си. Влязоха две униформени ченгета и той им каза: „Ей там“, посочвайки отворената врата на голямата кухня в кафяво. Плотът беше отрупан с шишета с вода, безалкохолни напитки, кутии с ресторантска храна за вкъщи, мръсни съдове, тенджери и тигани.
— Какво правите тук, тъпаци?
Акцентът му беше интересен — провлачения фермерски говор на Бейкърсфийлд, подплатен в последните срички с нюанс от Източна Европа.