— Той още ли е там?
— Излезе в коридора. Искате ли да го повикам?
— Моля ви, не си правете труда.
— Няма нищо. И без това само се мотая тук.
Пристигнах в Глендейл в десет и трийсет вечерта, а в Ла Канада — няколко минути по-късно.
Флинт Хилс Котидж се намираше нагоре по Вердуго Роуд, навътре в подножието на планината и в покрайнините на уютен жилищен квартал. На портата имаше малка бяла табелка. Беше отворено и пазачът имаше сако, вратовръзка и заучена усмивка.
Нямаше централна сграда. Само къщички в испански стил в края на виещата се чакълена алея за коли, сгушени под стогодишни явори и кедри. Оскъдното осветление над вратите и тропическите храсти по стените придаваха на мястото вид на стилен курорт с минерални бани.
Емерсън бе казал, че Теса е в бунгало В и аз го намерих лесно. Беше вляво от паркинга. Предната врата беше заключена и след малко една медицинска сестра отвори на позвъняването ми.
— Аз съм доктор Делауер. Идвам при Теса Баулби.
Тя ме огледа подозрително.
— Доктор Емерсън ме чака.
— Ами, той е вътре.
Влязох в жълтия като масло коридор. Нов шоколаденокафяв мокет, литографии на цветя в рамки, няколко плаката от рок концерти и седем врати — всичките заключени. В дъното имаше помещение за персонала, където един мъж седеше и пишеше нещо.
Той вдигна глава и стана.
— Доктор Делауер? Аз съм Албърт Емерсън.
Беше на трийсет и няколко години, с къдрави кестеняви коси, спускащи се по гърба и гъста брада, усърдно подстригана в края. Вълнено сако, кафяв панталон, раирана риза и синя плетена вратовръзка. Ръкостискането му беше самоуверено и краткотрайно.
— Благодаря, Глория — каза той на сестрата и тя излезе. — Тук е спокойно, нали?
— Как е Теса?
— Започна да съжалява за стореното, което е хубаво.
— Баща й още ли е тук?
— Не. Тръгна си преди малко. Беше вътре при нея, но само за минута-две. Теса му е ядосана.
— Защото не й е повярвал?
— Това едва ли би помогнало, но тя го преживява.
— Обикновено е така.
Той кимна с разбиране.
— Те са много мили хора. Добронамерени, искрени. Но елементарни. Не са глупави, но простовати.
— За разлика от Теса.
— Теса е сложна натура. Творческа личност. С богато въображение. Артистичен темперамент. Обича да се занимава с екзистенциални въпроси. При други обстоятелства, от нея би излязло нещо голямо.
— Малките приумици на съдбата — отбелязах аз. — Виждал съм много такива случаи. Ще разговаря ли с мен?
— Още не съм я питал. Защо не проверим?
— Да влезем при нея ей така? Два пъти се опитах и тя ужасно се притесни.
— Но сега имате да й кажете нещо. Пък и съпругата ми знае какво става. Чула слухове, че са арестували някакъв студент за убийството на Дивейн. Ако той е изнасилвачът на Теса, за нея ще бъде хубаво да научи, че е задържан.
— Да, но прокурорът не иска да разгласява случая поне още няколко дни.
— Мога да я убедя да остане повече от няколко дни. Каза ми, че тук й харесва. Било спокойно.
— Ами ако говоря с нея и тя се развълнува?
— По-добре това да стане тук, където мога да се справя със ситуацията. Такава ми е работата. Искате ли да опитате?
— Ще запазите ли разговора поверителен?
— При Теса няма телефон, а аз не съм дърдорко.
— Добре.
— Да вървим. Тя е в трета стая.
Бяха положени усилия обстановката в стаята й да изглежда домашна: бели тапети със светлосини вълнообразни абстрактни шарки, мебели от истинско дърво, голям прозорец, ваза с цветя. Но един поглед отблизо разкриваше звукоизолационна подплата под тапетите, неравни ръбове на мебелите, завинтена на тавана крушка и външни летви на прозореца. Вазата беше пластмасова и също закована за масата. Цветята обаче бяха истински. Лилии. Неотровни.
Теса седеше на леглото и четеше. „Атлантик Мънтли“. До нея имаше купчина други списания. Беше облечена в сива ватена блуза с емблемата на университета и джинси. И двата пъти, когато я бях видял преди, беше изцяло в черно. Краката й бяха дълги и кльощави, бели почти колкото стените. От левия й ръкав се подаваше превръзка.
Теса продължи да чете.
Прегърбена и уязвима. Мъскадайн го бе изтълкувал като честна игра.
— Здравей отново — каза Емерсън.