Тя вдигна глава, видя ме и очите й се изпълниха с предишната паника.
— Всичко е наред, Теса. Доктор Делауер е добър човек. Имам му доверие.
Долната й устна потрепери.
Усмихнах се.
Теса се вторачи в списанието.
— Хубава ли е стаята? — попита Емерсън.
Тя не отговори. Гръдният й кош се надигаше и спадаше.
— Не искам да говоря с него — най-сетне продума тя.
— Сигурно няма да имаш нищо против, ако поговорите малко.
— За какво?
Емерсън ме погледна.
— За онова, което Рийд Мъскадайн ти е направил — казах аз. — Знам, че е истина. Мъскадайн е боклук и е в затвора.
Устата й се отвори.
— Защо?
— Ще ти бъде трудно, като чуеш това, Теса, но така или инак скоро ще го научиш. Той е главният заподозрян в убийството на професор Дивейн.
В очите й се изписа обезумяло изражение.
— Ох! — Думата беше произнесена като животински рев. — Ох, ох, ох!
Тя скочи, вкопчи пръсти в косите си и започна да крачи напред-назад. Спря и възкликна:
— О, боже! Боже! Робин!
— Какво Роби? — попита Емерсън.
— Къде е той?
— Вкъщи, при майка ти, Теса.
— Откъде да знам?
— Защо да не е там?
Теса протегна ръце пред себе си. Пръстите й трепереха.
— Телефон! — извика тя.
— Искаш да се обадя у вас? — попита Емерсън. — За да ти каже майка ти, че Роби е добре?
— Аз искам да се обадя! Да говоря с него!
— Часът е почти единайсет, Теса. Сигурен съм, че Роби е заспал и…
— Трябва да говоря с него! Моля ви, доктор Емерсън! Нека да се обадя. Моля ви, моля ви, моля ви! Искам да говоря с моя малък… — Тя започна да ридае.
— Добре, миличка.
Емерсън се опита да сложи ръка на рамото й, но Теса отстъпи назад. В сините й очи се четеше безпокойство. Той отключи вратата и я пусна да излезе.
В помещението за персонала Емерсън набра външна линия и й даде слушалката. И двамата наблюдавахме, докато Теса набираше номера.
— Мамо? Къде е Роби? Сигурна ли си? Отиди да провериш… Моля те, мамо. Направи го!
Тя зачака, като подръпваше косите си, мигаше, кършеше рамене и пристъпваше от крак на крак.
Емерсън я гледаше със смесица от състрадание и интерес.
— Сигурна ли си? Провери ли дали диша? Какво? Говоря сериозно… От помещението за персонала. Той ми позволи. Тук е, да. Не… Не съм уморена… Четях. Какво… Да, скоро… Сигурна ли си, че е добре? Мамо? Знам… Съжалявам, мамо. Съжалявам за безпокойството. Какво?… Да, благодаря. Грижи се за него. Пази го… И аз те обичам.
Теса остави слушалката. Въздъхна. Наведе глава. После ни погледна.
— Сега мога да се върна в стаята си.
Влязохме и аз казах:
— Роби беше козът, който Мъскадайн използваше срещу теб. Заплаши те, че ще убие Роби, ако не се откажеш от обвиненията си на изслушването.
Тя ме погледна с уважение.
Кимна.
Не зададох следващия въпрос: защо не каза на полицията?
Знаех отговора. И преди беше казвала на полицията, но винаги я бяха отпращали като лъжкиня.
Неговата дума срещу нейната.
— Той вече не може да направи нищо на Роби — продължих аз. — Не може да стори зло никому.
Искаше ми се да бях сигурен. Едва ли не се надявах да пуснат Мъскадайн на свобода, за да може Големия Мики да упражни своето правосъдие… Господ да ми е на помощ.
Теса се прегърби и отново започна да плаче.
Емерсън й даде носна кърпа и отстъпи назад.
Болката беше отразена в очите й, но той издържаше.
Поне можех да разчитам на него.
Накрая тя спря и каза:
— Той я уби заради мен.
— Категорично не — заявих аз. — Това няма нищо общо с теб. Било е между Мъскадайн и професор Дивейн.
— Бих искала да го вярвам.
— Ще повярваш, когато излязат фактите.
— Роби.
— Ти си защитавала Роби. За твоя сметка.
Теса не отговори.
— Професор Дивейн знаеше ли за заплахата?
Тя поклати глава.
— Не можех… Не исках… Тя ме разбираше, но не исках да забърквам никого в моите истории.
— Но си й казала, че те е завързал.