Продължително мълчание. Сетне бавно поклащане на главата. И неочаквано Теса ме стъписа с внезапна, лъчезарна усмивка. И Емерсън не беше подготвен за това.
— Какво има, Теса? — попита той.
— Значи съм мъченица — отговори тя. — Най-после.
Карах по тихите улици и си представях как е станало.
Мъскадайн я омайва. Държи се добре — дори учтиво. Докато влязат в апартамента му.
Сетне се променя.
Хваща я.
Завързва я.
Тя казва на Хоуп.
Хоуп я изслушва — спокойно и състрадателно.
Но историята означавала много повече за нея, отколкото само поредното изнасилване.
Дивейн намразва Мъскадайн. Замисля се за него — едър и силен.
Здрав.
Хубав, голям бъбрек, повече от достатъчен, за да пресява мръсотиите от съсухреното тяло на човека, който я смята за своя дъщеря.
Страхотно.
Идеално.
Да я завърже.
Хоуп е знаела какви чувства е изпитвала Теса.
Макар че не й казала.
Съпричастността има граници.
40
Роналд Остър беше твърде млад, за да е толкова циничен. Вероятно двайсет и осемгодишен, с къдрава, яркочервена като пламък коса и обсипан с лунички, той имаше коремче и беше облечен в син костюм, един размер по-малък за него. Срещнахме се пред областния затвор, близо до дългата опашка от жени, която се образуваше всяка сутрин. Чакаха да посетят затворниците. Някои ни погледнаха, но Остър не им обърна внимание. Изгледа ме продължително и изпитателно и продължи да пуши цигарата си.
— Променихте решението си, така ли? — попита той.
— Адвокатът ми каза, че може да ме задължите. Щом ще си губя времето, по-добре да ми платят.
Остър не откъсваше очи от мен.
— И като стана дума за това — продължих аз, — хонорарът ми е триста седемдесет и пет долара на час. Ще ви изпратя сметката и очаквам да ми платите до трийсет дни. Очаквам и договор до три дни.
Дадох му визитната си картичка.
— Всичко се свежда до парите, а? — попита той, опипвайки джоба на костюма си.
— Предпочитам да не го правя, но щом се налага, със сигурност не е от любов към клиента ви.
Роналд Остър стисна цигарата между пръстите си.
— Нека да изясним нещо, докторе. От сега нататък, ако ще работите за някого по този случай, това ще бъде само за моя клиент. Всичко, което той и аз ви кажем, попада под компетенцията на терапевтичната поверителност. Включително този разговор.
— Едно време имахме споразумение.
— Още го имаме. Макар че по отношение на заплащането, аз съм държавен служител. Всичко, което мога да направя, е по официалния ред.
— Направете всичко възможно… и още едно изключение. Ако вашият клиент ме заплаши по някакъв начин, попадам под закрилата на закона и мигновено ще съобщя на властите.
— Законът важи за заплахи, отправени към трета страна.
— Никой не казва, че не може да се приложи за терапевт.
— Долавям враждебност, докторе.
— Самозащита.
— Защо би ви заплашил моят клиент?
— Говори се, че е извършил няколко убийства. Казвам го само теоретично, за да съм сигурен, че сме изяснили правилата.
— По този начин ли изяснявате нещата с всеки адвокат, за когото работите?
— Не работя много с адвокати.
— Чух, че работите по много случаи за задържане на непълнолетни.
— Когато го правя, работя за съда.
— Разбирам… Страхувате се от господин Мъскадайн. Защо?
— Не се страхувам от нещо определено, само съм предпазлив. Да кажем, че не стигна до изводите, които той иска. Ако е убил всички онези хора, това е показателно, че не приема добре разочарованието.
— Разочарование ли? — Той хвърли цигарата. — Това е меко казано да опишеш загубата на жизненоважен орган.
Погледнах часовника си.
— Всъщност, върху него е било упражнено насилие, доктор Делауер — добави Остър.
— Как твърди, че е станало?
— Ще го оставя сам да ви разкаже. Ако изобщо му позволя да разговаря с вас. Дори да не го направя, пак ще получите договор и чек за времето ви днес.
— Което означава, че вече принадлежа на вас и не мога да сътруднича доброволно на полицията.
Роналд Остър се усмихна.
— Чудесно — казах аз и пак погледнах часовника си. — Що се отнася до мен, колкото по-малко общо имам с тази работа, толкова по-добре.