— Може и да не стане така.
— Зависи от вас.
— Интересува ме вашето професионално мнение, защото мисля, че това е очевиден случай на душевно терзание. Но като имам предвид взаимоотношенията ви с полицията, не съм сигурен, че ще дадете безпристрастна преценка.
— Ако получа информация, ще дам безпристрастна преценка. Но ако желанието ви е да ме въртите на пръста си, сбъркали сте адреса.
— Долавям ясно изразено пристрастие към обвинението.
— Наречете го както желаете.
— Не клоните ли към другата страна?
— Не страдам от предразсъдъци. Ако искате проститутка, отидете на Холивуд Булевард и размахайте двайсетачка.
Луничките му потъмняха, а кожата между тях порозовя. Той се изсмя весело.
— Хубаво го казахте. Хареса ми. Добре, взимам ви. Защото душевното терзание е толкова очебийно, че дори вие ще го видите. И със свидетел като вас ще бъде още по-внушително. Консултант на полицията.
Той протегна ръка и аз я стиснах. Някои от жените на опашката ни наблюдаваха и аз си представих какво си помислиха.
— Да вървим при Рийд — каза Остър. — И не се притеснявайте. Няма да ви направи нищо лошо.
41
— Терапия — рече Мъскадайн, усмихна се и тръсна дългите си коси. — Голям лукс за гладуващ актьор.
— Ходил ли си някога на терапия? — попитах аз.
— Само игрите за интелигентност, на които ме подлагаха в класа по актьорско майсторство.
— Защо го правеха?
— Заради очевидните ми емоционални проблеми. Нали точно това сте дошли да установите?
— Искам да знам колкото е възможно повече за теб, Рийд.
— Това ме ласкае.
Той се усмихна и отново тръсна коси. Пак беше във всекидневни дрехи — черна фланелка и джинси, но този път седеше зад стъклена преграда. Няколкото дни затворничество не се бяха отразили на външността му. Мускулите му продължаваха да са огромни и ясно очертани. Вероятно правеше лицеви опори в килията. Беше достатъчно едър, за да се защити.
Полицаят в ъгъла на стаята за посещения се обърна към нас.
Мъскадайн се усмихна и на него и ченгето му показа гърба на сиво-кафявата си униформа.
— Как се отнасят с теб? — попитах аз.
— Засега не зле. Разбира се, аз съм образцов затворник. Няма причина да не съм такъв… Да ви разкажа ли за майка си? Тя наистина беше голяма работа.
— После. Първо ми разкажи за любовта си към животните.
Усмивката помръкна и се върна, но по-скована. Все едно чух как режисьорът вика: „Отпусни се, Рийд! Отдай се на чувството!“.
— Ами, те ме обичат — отговори той и кръстоса крака.
— Знам. Питам те, защото когато те посетих, забелязах, че се спогаждаш с булдога на госпожа Грийн.
— Саманта и аз сме добри приятели.
— Госпожа Грийн каза, че Саманта я пазела добре.
— Така е.
— Но не и от теб.
— Аз живеех там. Но вие имате право. Наистина се разбирам с животните. Вероятно защото усещат, че се чувствам добре сред тях.
— Имаше ли много животни, когато беше дете?
— Не. Заради мама.
— Не ти е позволявала да имаш?
Мъскадайн поклати глава.
— Никога — отговори той и се усмихна, като оголи зъби, сякаш изръмжа. — Мама беше изключително чиста жена.
— А след като напусна дома си? На колко години беше?
— Отидох в колеж на осемнайсет.
— Връщаше ли се вкъщи?
— Никога. Аз…
— Взе ли си животни, след като започна да живееш самостоятелно?
— Нямах възможност. Хазяите не ми разрешаваха. Пък и работата не ми позволяваше.
— Счетоводство.
Той кимна.
— Работех от девет до пет. Не беше честно да оставям животното само по цял ден. Когато започнах да уча актьорско майсторство, пак беше същото. Известно време работих като коняр.
— Наистина ли?
— Да, само няколко месеца. На един от онези файтони. Направих го, за да продължа с изкуството.
— Гладуващ актьор.
— Да, знам, че фразата е банална, но какво от това?
— Предполагам, че и аз съм такъв. Какво искаш от един психолог от Лос Анджелис.
Мъскадайн се ухили.
— И така — продължих аз. — Работата с конете сигурно ти е помогнала да опознаеш животните.