— Категорично. Научаваш се как да ги докосваш и им говориш. Общуването с животните е деветдесет и девет процента безсловесно. Чувстваш се добре с тях и те с теб. И като работиш с тях, се научаваш да ги разбираш.
— Кои са враждебно настроени и кои дружелюбни?
— Точно така.
— Безсловесно. Интересно. Лесно ли разбра какъв е ротвайлерът на Хоуп Дивейн?
Той погледна краката си и тръсна коси.
— Ще говорим без заобиколки, така ли?
— Има ли причина да не го правим?
— Знам ли — отговори Мъскадайн. — Остър каза да говоря свободно с вас, но той е само държавен адвокат.
— Нямаш ли му доверие?
— Изглежда свестен, но…
— Не му ли вярваш?
— Вярвам му. Всъщност той е по-умен, отколкото може да се очаква от един държавен служител. Пък и какъв избор имам? Аз съм гладуващ актьор.
Надрасках няколко бележки в тефтера си и пак го погледнах.
— Ротвайлерът — продължих аз. — Как се справи с нея? Тя беше кучка, нали?
— Точно така — усмихна се Мъскадайн. — Дадох й малко месо, поръсено с камфоров опиат.
— През портата?
Той кимна.
— И тя го взе от теб ей така?
— Да. Удивително лесно. Когато отидох с велосипеда и тръгнах покрай къщата, тя излезе на двора и започна да лае. Но трябва да е надушила месото, защото щом стъпих на моравата, млъкна. А когато стигнах до портата, седеше там с изплезен език. Беше го излапала.
— През нощта ли беше, или през деня?
— Вечерта. Може би около осем.
— В нощта, когато професор Дивейн беше убита?
Трябваше да говоря равнодушно и да го предразполагам…
Мъскадайн кимна.
— Имаше ли някой в къщата? — попитах аз.
— И двамата бяха там. — Той се усмихна широко. — В това беше красотата. Улицата беше тъмна. Онези големи дървета. Никой не се разхождаше. Облегнах велосипеда на дървото, тръгнах по моравата в предния двор, дадох месото на кучето и си тръгнах.
Продължително мълчание.
Накрая Мъскадайн каза:
— Беше толкова лесно.
Кимнах.
— И по-късно се върна?
— Да.
— Кога?
— Около десет.
— Защото тогава беше часът за нощната й разходка?
Усмивката помръкна.
— Тя се разхождаше между десет и трийсет и единайсет и трийсет. Един и същ маршрут. Едната вечер в черен анцуг, другата — в сив. Черно, сиво, черно, сиво. Като автомат. Не знаех дали ще се разходи без кучето, или ще се откаже. Но тя излезе. Това не ви ли говори що за човек е била? Ротвайлерът си издрайфа червата, а тя просто отиде на обичайната си разходка. Ако се беше отказала, кой знае, може би никога нямаше да го направя.
— Наистина ли?
Той се вторачи в мен и се ухили широко.
— Не. Все някой ден щеше да стане.
— Така беше по сценария, нали?
Мъскадайн отново погледна краката си.
— Да. Добре го казахте.
— Ако нямаш нищо против, нека да се върнем малко назад, Рийд.
— Към какво?
— Манди Райт.
— Манди коя?
Усмихнах се и кръстосах крака.
— Тя притеснява ли те? Повече от Дивейн?
— Не. Какво искате да знаете?
— Разкажи ми какво се случи. Как те натопи.
Той изпука кокалчетата на пръстите си толкова силно, че полицаят се обърна. После тръсна коси, прокара ръка през тях и ги остави да се спуснат като водопад по красивото му лице.
Полицаят се намръщи и отново се обърна към стената.
— Още ли ти е трудно да говориш за това? — попитах аз.
— Да… Сякаш ме ударихте с чук по главата. Основното беше постановката. Онова шибано изслушване пред комитета.
— Кръвната проба.
— Точно така. Неизвестно защо, Дивейн ме мразеше в червата. Още тогава трябва да е решила да открадне бъбрека ми. Невероятно, нали? Досущ като лош сън. Месеци наред ходих като в кошмар.
— Разкажи ми за това.
— За кошмара ли?
— Всичко. Като започнеш с Манди.
— Манди — повтори той. — Манди. Проститутката. Каза ми, че името й е Дезире.
— Познаваше ли я, преди да я срещнеш в клуб „Нан“?
— Не, но познавах стотици като нея.
— Откъде?
— Жените на Лос Анджелис.
— Сваляше ли те?
— Сигурно. Но тогава мислех, че аз я свалям.