— Къде стана това?
— В клуб „Нан“.
— Често ли ходеше там?
— Един-два пъти в седмицата. Посещавах вечерни курсове по актьорско майсторство в Брентуд и на връщане минавах по Сънсет. Понякога се отбивах и изпивах по една бира. Сигурно са ме наблюдавали. Причакали са ме.
Той започна да плаче и закри лицето си с ръце.
— По дяволите. Да бъда жертва… Насилието.
— Неприятно — съгласих се аз.
— Отвратително.
Мъскадайн вдигна глава.
Кимнах.
— Унижението — добави той. — Накараха ме да се почувствам евтин. Не бих се отнесъл дори с куче по този начин.
Оставих го да се успокои.
— И така, влезе в клуб „Нан“ и видя Манди… Дезире… и…
— Тя беше на бара. Погледите ни се срещнаха. Усмихна се, наведе се и ми показа гърдите си. Разкошни цици. Приближих се до нея и седнах. Побъбрихме и се преместихме на отделна маса. Купих й питие, взех си още една бира и разговаряхме. После тя сложи ръка на коляното ми и каза, хайде да отидем у нас. — Той се ухили. — Това ми се е случвало и преди.
— Отидохте ли у тях?
— Не стигнахме дотам. Тя трябва да е изсипала нещо в бирата ми, защото последното, което си спомням, беше, че се качих в колата си и тогава… Господи, още не мога да си представя, че ме прецака така!
Широките му рамене потрепериха.
Играеше ли някаква роля? Може би да, може би не.
— И какво стана после, Рийд?
— Свестих се в уличка на една пряка от дома ми. Чувствах непоносима болка в гърба и усещах вонята на боклук.
— В колко часа беше това?
— Около четири сутринта. Още беше тъмно. Чувах плъховете и долавях миризмата на отпадъци… Изхвърлиха ме като боклук!
Поклатих глава.
— Невероятно!
— Като в роман на Кафка. Опитах се да стана. Не можах. Гърбът ме болеше адски силно. Пулсираща, тъпа болка, точно над хълбока. И ме стягаше — сякаш там бе опънат ластик. Протегнах ръка и напипах нещо — марля. Бях увит в превръзки. Като мумия. Сетне и ръката ми започна да пулсира. Успях да навия ръкава си и видях черно-синя следа — убождане от спринцовка. Отначало помислих, че са ми инжектирали наркотици, макар да нямах представа защо. По-късно осъзнах, че е било упойка. Виеше ми се свят. Повръщаше ми се. Започнах да драйфам. Накрая успях да се изправя. Стигнах някак до апартамента си и се стоварих в леглото. Спах цял ден. Когато се събудих, пак бях в унес. Болката беше непоносима и знаех, че имам температура. Отидох до безплатната поликлиника. Докторът махна превръзката и се стъписа. Как съм могъл да вървя в това състояние? После ми обясни, че са ме оперирали. Уплаших се. Даде ми огледало, за да видя шевовете.
Мъскадайн поигра още малко с косите си, потърка очи и поклати глава.
— О, човече! Беше като… Нямате представа. Какво насилие! Хичкок! Докторът ми разправя, че са ме оперирали, а аз… — това е невъзможно. Сигурно е помислил, че съм откачен.
— Хичкок — повторих аз.
— Класическият сюжет: невинният пострадва. Само дето не казаха на главния герой. Импровизираха със звездата.
— Ужасно — съгласих се аз.
— Повече от ужасно. Сетне започнах да си припомням разни неща. Дезире-Манди. Качихме се в колата. Тя се наведе да ме целуне. Тласна езика си чак в гърлото ми. После ми причерня пред очите и — край… Докторът ми каза, успокой се, човече, имаш температура. По-добре отиди в болница.
— Каза ли ти лекарят каква операция са ти направили?
— Попита ме дали съм болен от бъбреци и когато казах, че не съм, ми направи рентгенова снимка. И тогава ми каза.
— Отиде ли в болница?
— С какво? Нямам здравна осигуровка.
— А в областната?
— Не. Там е истински зверилник… Пък и не исках да има повече документация. Не желаех да ходя никъде. Защото вече мислех.
— Да ги убиеш?
— Да възвърна достойнството си. Отначало беше само Дезире-Манди. Но знаех, че тя е само стръвта.
— Подозираше ли доктор Дивейн?
— Още не. Не подозирах никого. Но бях твърдо решен да разбера кои са.
— И какво направи?
— Изпросих си рецепта за болкоуспокояващи и антибиотици от доктора и се прибрах вкъщи.
— Не се ли страхуваше, че той ще каже на полицията?
— Обеща да не го прави. В онази болница са готини.