— И се върна вкъщи да се възстановяваш. Каза на госпожа Грийн, че си се схванал. А шевовете?
Той трепна.
— Сам ги махнах.
— Сигурно е било трудно.
— Нагълтах се с болкоуспокояващи, натрих се с мехлем и използвах огледало. Адски ме болеше, но не исках никой да знае.
— Не отиде на друг лекар, така ли?
— Не. А трябваше, защото увредената тъкан се разрасна. Някой ден, когато мога да си го позволя, ще се погрижа за белега.
Записах още някои неща.
— Още ми е трудно да говоря за това — добави той.
— Представям си.
— Остър ме попита дали съм преживял душевни терзания. Едва се сдържах да не се изсмея в лицето му.
— Добре, да продължим. Как намери Манди?
— Няколко седмици по-късно, когато можех да вървя, отидох пак в клуба и видях сервитьорката, която ни обслужваше. — Мъскадайн се усмихна. — Изчаках, докато смяната й свърши. Беше паркирала колата си отзад, в уличката. Поетично правосъдие, нали? Причаках я. Да бъдеш ловец е много по-приятно, отколкото да си жертва… Запуших й устата, ритнах я в гърба, за да загуби равновесие и й извих ръката зад гърба. Завлякох я зад контейнера за смет. Казах й, че ще я пусна, но ако издаде звук, ще я убия. Тя започна да диша тежко, да се задушава. Предупредих я да не вдига шум, инак ще прережа шибаното й гърло. Макар че нямах нож или нещо друго. Обясних й, че само искам информация за момичето, с което бях преди няколко седмици. Дезире. Тя рече, че не познавала никаква Дезире. Казах, че това сигурно не е истинското й име, но би трябвало да си спомня мен, защото оставих голям бакшиш. Винаги го правя. Тя продължи да отрича и аз реших да опресня паметта й. Припомних й, че Дезире беше в тясна бяла рокля и пи коктейл „Манхатън“, а аз — бира „Сам Адамс“. Понякога сервитьорите запомнят не клиента, а напитката. Тя каза, че си спомняла, но не познавала момичето. Извих ръката й още по-силно и запуших устата и носа й. Тя започна да се души и аз я пуснах. Рекох й, хайде, скъпа, коя е тя, че да страдаш за нея. Защото видях, че двете се държаха приятелски. Беше сигурно, че се познаваха. Тя се разплака, продължи да увърта, дави се още малко и накрая ми каза, че истинското име на момичето е Манди. Била от Лас Вегас. Само това знаела. Честна дума. Извих ръката й почти до границата на счупването, но тя само хленчеше и молеше да й повярвам. Не знаела нищо повече. Благодарих й, сложих ръка на гърлото й и стиснах.
— Защото е била свидетел.
— Да, и съучастник. Всъщност целият клуб участваше в това. Трябваше да отида там и да го взривя. Наистина щях да го направя.
— Ако?
— Ако не бях тук.
Полицаят отново погледна часовника.
— Манди от Лас Вегас — казах аз. — И ти отиде там.
— Имах време. Нищо не ми пречеше. Напуснах университета, за да кандидатствам за роля в „Скандал в посолството“, но не я получих.
— Заради белега.
— Само заради това. Преди да го видят, те много ме харесаха. Сериалът не беше нещо особено, но с хонорара можех да се преместя да живея другаде, може би под наем в хубава къща на плажа.
Той стисна челюсти и сви устни.
— Как отиде в Лас Вегас?
— С автобуса. Тръгнах от казино на казино. Пресметнах, че курва с такава страхотна външност сигурно работи в казино. И се оказах прав. И знаете ли кое беше най-изумителното?
— Кое?
— Колко е лесно.
— Да намериш някого?
— Да ги намираш… и да се „погрижиш“ за тях. Никога не ми е хрумвало да направя такова нещо, преди да се справя с момичето в уличката. Играл съм много по-трудни роли.
— И с Манди ли беше лесно?
— Още по-лесно. Защото имах мотив. Пък и тя улесни нещата. Караше открито ферари. Демонстративно. Кучка. Видях я да спира пред казиното и да дава голям бакшиш на момчето, което паркира колите. Госпожица Важна клечка. Следих я два дни, разбрах къде живее, изчаках, докато остане сама и я изненадах.
— По същия начин ли? Ръка на устата и коляно в гърба?
— Защо да се папам? Тя беше толкова глупава, че бе оставила ключовете си отвън, затова просто отворих вратата и влязох. Между другото, тя беше дрогирана с нещо. Вероятно с кокаин, защото носът й беше разранен. Опрях ножа в гърлото й и казах, че ще я накълцам на парчета, а тя се напика…
— Този път си взел нож.
— Разбира се.
— Трябваше да бъде извършено с нож, нали?
— О, да.
— Защото…