Понесохме се през студенокръвната, мрачна уединеност на Холмби Хилс. Подминавахме високи стени, стари дървета и малки враждебни надписчета, които напомняха, че се намираме в район, охраняван от въоръжен патрул. Добрахме се до края на булеварда и Майло продължи на юг. На границата на Уестууд именията окончателно отстъпиха пред редовите къщи.
— Ще го проверя въпросния Сторм Младши — каза Майло. — Всъщност ще ги проверя и двамата. Май ще трябва да разваля настроението на доста хора, които си мислят, че са оставили комитета далеч зад гърба си.
Паркирахме колата за известно време до един бряст и си поговорихме за убийството, както и за други неща, преди да потънем в мълчание. Нищо не помръдваше зад кехлибарените завеси. Никакви следи от живот.
— Готов ли си да се запознаеш с него?
— Тръпна в очакване.
— Има защо.
Тъкмо се канехме да излезем навън, когато ни заслепиха фаровете на приближаваща се кола, която намали пред дома на Дивейн/Сийкрест, сви по алеята и спря зад волвото. Беше червен „Мустанг“.
— Ето ти на — казах аз. — Нашият човек е решил да вземе въздух. Да направи няколко кръгчета със спортната кола.
— С нейната спортна кола. — Майло се бе втренчил с присвити очи и плътно стиснати очи.
— Това не е Сийкрест. Сийкрест е по-висок.
Мъжът позвъни на вратата. Беше твърде тъмно, за да го разгледам в детайли, но определено беше нисък — може би около метър седемдесет и три. Беше облечен с дълго палто. С ръце в джобовете и с гръб към нас.
Някой включи осветлението на долния етаж и вратата се отвори наполовина. Мъжът се шмугна вътре.
— Приятел? — казах аз. — Някой, на когото Сийкрест е услужил с колата?
— След като се уверихме в гостоприемството му, смятам и ние да се възползваме.
Наложи ни се да изчакаме по-дълго преди да ни отворят. Накрая иззад вратата се чу едно „Да?“.
— Детектив Стърджис, професоре.
Вратата отново се открехна. Филип Сийкрест наистина беше по-висок от мъжа с палтото. Приближаваше се до сто и деветдесетте сантиметра на Майло, но беше с трийсетина килограма по-лек. Тесни рамене и продълговато, ръбато лице, опасано от неособено старателно поддържана сива брада. Непокорно стърчащата му сива коса се виеше над ушите, но изтъняваше към върха. Сийкрест беше облечен с риза в сиво и зелено и сиви спортни панталони, вероятно стрували някога доста пари, но вече с излъскани колене. На краката си беше нахлузил домашни пантофи. Навитите до лактите ръкави на ризата разкриваха неокосмените му, меки на вид ръце.
И някак не на място — малка котва, татуирана на лявата му ръка, бледосиня и разкривена, вероятно спомен от службата във флотата. Знаех, че е на петдесет и пет, но той изглеждаше по-възрастен. Може би просто не беше младолик. Или пък скръбта го бе състарила. А може и липсата на каквато и да е перспектива за кариера да си бе казала думата.
— Добър вечер, детективе. — Той се облегна на касата. Гласът му беше тих, граничещ с мърморене. Ако и в университета говореше така, студентите от последните редове едва ли го чуваха.
Над рамото му мярнах стара, тромава мебелировка, тапети с растителен мотив, стенен часовник до основата на тясно стълбище. Малък месингов свещник. Обонянието ми долови миризмата на недозатоплен полуфабрикат за микровълнова печка.
Шофьорът на мустанга никакъв не се виждаше.
— Добър вечер, професоре — каза Майло.
Очите на Сийкрест бяха големи, кафяви, малко по-тъмни от тези на покойната му съпруга и по детски невинни.
— С какво мога да ви помогна, г-н Стърджис?
— Може би сме дошли в неподходящ момент?
Множественото число го накара да ми обърне внимание, но не за дълго.
— Не.
— Може ли да влезем?
Сийкрест се поколеба за секунда.
— Разбира се. — Каза го малко по-високо. За да предупреди другия мъж? Постоя още секунда в рамката на вратата, после отстъпи встрани.
Като че ли избягваше да ни гледа в очите. Вече започвах да си мисля, че в подозренията на Майло има известна логика. Тогава Сийкрест вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Лицето му беше абсолютно безстрастно.