До компютъра бяха оставени няколко копия от един материал на Хоуп Дивейн, написан за миналогодишен брой на списание „Психология“. „Самоконтролът като функция на половата идентичност“, съавтор — Кейси Локинг.
Докато Майло отваряше чекмеджетата и четеше заглавията на книгите по рафтовете, аз прегледах останалата част от стаята. Подът бе покрит с пръснати списания и книги. Едно червено вълнено чиле беше хвърлено небрежно върху картонена кутия, съвсем като тази, която бе изнесъл Локинг. Пет неразпечатани пакета с надпис „“Вълци и овце", авторски копия", бяха подредени в ъгъла. До тях пакети с принтерна хартия. В картонената кутия беше събрана друга част от публикациите на Хоуп, две от които написани в съавторство с Локинг. Името на другата й студентка, Мери Ан Гонзалес, не се споменаваше никъде.
Въпрос на предпочитание?
Съдейки по протоколите от заседанията на комитета, Локинг се бе ползвал с пълното доверие на Хоуп. Дали бе само с доверието й?
Той беше млад, умен и красив като манекен от рекламите на бельо. По-млад мъж. По-възрастна жена.
Отначало се чудех за Сийкрест и Локинг. Сега пък хетеросексуалната връзка ми се струваше по-вероятна. Ами ако всичко това е плод на изкривеното ти съзнание, Делауер? Но пък разположението на трите пробождания навеждаше на мисълта за някакъв грях. Сърцето, вагината. Удар в гърба. Сийкрест изглеждаше доста „безкръвен“. А дали бе способен да пролее кръв?
Майло порови още известно време и после подхвърли:
— Нещо при теб?
Разказах му за несъответствието между статията за самоконтрола и книгата на Хоуп.
— Както ти сам каза, тя шикалкави. — Той хвърли един поглед към вратата отсреща и ми махна с глава натам.
Последвах го в кабинета на Сийкрест.
Стаята също беше затрупана с книги и мебелирана със същата естетска апатия, но тук всеки кламер си беше на мястото. В съседство беше спалнята на Сийкрест. Сега, когато той бе останал единственият й обитател, всичко в нея беше спретнато и подредено. Легло с кралски размери, застлано с покривка с растителни мотиви, изпъната така старателно, че изглеждаше като нарисувана върху матрака.
Върнахме се на долния етаж. Сийкрест никакъв го нямаше. Майло извика „Професоре?“ и домакинът се появи през вратата на кухнята с чаша в ръка. Връвчицата и етикетчето на торбичката с чай се поклащаха отстрани. На чашата се мъдреше университетският талисман.
— Има ли още нещо, което искате да видите?
— Къде е картотеката на професор Дивейн? Файловете на пациентите или нещо от сорта.
— Всичко, което не е тук, би трябвало да бъде в кабинета й в университета.
— Вече прегледах документите там, но не открих файлове на пациенти между тях.
— Тогава не знам какво да ви кажа.
— Тя имаше ли частен кабинет?
— Не.
— А водеше ли тук пациенти?
— Не.
— А имаше ли въобще пациенти?
— Тя никога не обсъждаше работата си с мен.
— Не говоря за подробностите, професор Сийкрест. Просто искам да знам дали е имала пациенти.
— И да е имала, никога не ми е споменавала за тях. Ние не говорехме за служебните си ангажименти. Само по… академични въпроси.
Сийкрест докосна татуировката си.
— Флотата? — подхвърли Майло.
— Брегова охрана. — Сийкрест се усмихна. — Въпрос на моментно умопомрачение.
— Къде сте служил?
— На остров Каталина. Принуден съм да си призная, че беше по-скоро като ваканционен курорт.
— Значи сте от Калифорния?
— Израсъл съм тук, в тази къща. Баща ми беше професор по химия.
— А родителите на Хоуп?
— И двамата й родители са починали. Моите също. Никой от нас няма живи роднини. Доколкото знам ние бяхме последните представители на двете фамилии.
Знаех какво си мисли Майло в този момент — „единствен наследник“.
— С какво се занимаваше баща й? — попита той.
— Бил е моряк. В търговската флота. Починал е когато Хоуп е била още съвсем малка. Тя не говореше много за него.
— А майка й?
— Майка й работеше в ресторант. — Сийкрест тръгна към вратата. — Както казах и на първите двама детективи, тя също почина и Хоуп няма други живи роднини.