Майло огледа масите. Повечето от хлапетата дори не забелязваха присъствието му.
Излязохме отново навън. Майло погледна часовника си. Едното от момичетата остави чашата си на масичката и каза:
— Полицай Стърджис?
— Да, госпожице.
— Аз съм Синди.
Тя беше първокурсничка в колежа, но приличаше по-скоро на гимназистка от горните класове. Едва ли беше по-висока от метър петдесет и два, около четирийсет и два-три килограма. Хубостта й беше крехка, почти като на нимфа. Права руса коса, подобаващите големи, небесносини очи, чипо носле и пълни устнички. Веднага се почувствах длъжен да я защитя от всички злини на този голям, лош свят.
Беше облечена в сив пуловер с емблемата на университета, тесни черни джинси и бели маратонки. На съседния стол лежеше чанта с книги, вероятно нейна. Другото момиче също беше красиво и русо, но малко грубовато. По масата се търкаляха мазни хартийки и празни опаковки от фолио.
Майло протегна ръка. Синди преглътна и му протегна своята. Докато вдигаше поглед към него, решителността й постепенно се стопи.
— Приятно ми е да се запознаем, Синди. — Гласът на Майло прозвуча доста по-добронамерено от обикновеното. — Наистина оценяваме желанието ти да поговориш с нас.
— О, няма нищо. — Тя погледна към приятелката си и кимна.
Едричкото момиче впери поглед в нас, изправи се и преметна сака си през рамо.
— Син?
— Няма проблем, Деб. Ще се видим в два.
Деб кимна и тръгна нагоре по улицата. Докато се отдалечаваше надзърна на няколко пъти през рамо. Накрая изчезна в някакъв музикален магазин.
— Вие… Тук ли ще говорим? — попита Синди.
— Както предпочиташ.
— Ами… вероятно някой ще иска да използва масата. Може ли да повървим?
— Разбира се.
Тя вдигна чантата си, отметна коса назад и ни възнагради с измъчена усмивка, която вероятно й струваше някоя и друга калория.
Майло отвърна на усмивката й. Синди отвърна очи от него и погледът й срещна моя.
— Това е Алекс Делауер.
— Здравейте. — Тя потръпна едва забележимо и изстреля ръчичката си.
Поех я и срещнах хладно и неочаквано силно за крехките й пръстчета ръкостискане.
Тримата се насочихме в западна посока към близката пряка. От другата страна на улицата се простираше един от паркингите на университета — хиляди клетки, до една запълнени.
— Какво ще кажете да пресечем тук? — попита Майло. — Отсреща би трябвало да е доста уединено.
Синди се замисли за миг и после кимна бързо три пъти. Устните й бяха изпънати до скъсване, а пръстите й — здраво вплетени. Докато навлизахме в паркинга, тя каза:
— Когато бях малка, един полицай дойде в училище и ни предупреди да не си уговаряме срещи пред паркирани коли.
— Добър съвет — каза Майло. — Двамата с Алекс ще се оглеждаме непрестанно.
Момичето се засмя, доста плахо, но все пак се засмя.
Повървяхме известно време и после Майло каза:
— Сигурен съм, че се сещаш за какво искаме да говорим с теб, Синди.
— Разбира се. Професор Дивейн. Тя беше… наистина съжалявам за това, което се случи с нея, но то наистина няма нищо общо с мен и Кени.
— Убеден съм, че е така, но сме длъжни да проверим всичко.
Неочаквано очите на момичето се развеселиха леко.
— Все едно че гледам телевизия. — Тя погледна Майло, после мен. — Досега не бях се срещала с истински детектив.
— О-о, това си е сериозна титла, някъде между „носител на Пулицър“ и „Нобелов лауреат“.
Момичето присви очи и се вгледа в него.
— Вие сте забавен. Какво искате да ви кажа за професор Дивейн?
— Всичко свързано с явяването ти пред Комитета за междуличностни отношения.
Изопнатите й устнички се сгърчиха.
Майло каза:
— Знам, че ти е трудно да говориш за това, но…
— Не, не ми е чак толкова трудно. Вече не. Защото всичко свърши. Двамата с Кени решихме проблема си.
Продължихме нататък. След няколко крачки тя каза:
— Всъщност, ние излизаме заедно.
Майло изсумтя недоумяващо.
— Логично е да ви прозвучи странно, но при нас нещата се оправиха. Предполагам, че се дължи на… на предопределеност, или нещо подобно. Може би там е била и причината за конфликта между нас. Така или иначе, сега всичко е изгладено.