Синди наруши първа мълчанието.
— Имам добро предчувствие относно връзката ни с Кени. Затова и се съгласих да говоря с вас — за да ви изясня всичко. Убийството на професор Дивейн беше нещо ужасно, но вие наистина си губите времето с мен. Тя не играеше важна роля в живота ми. Нито пък в живота на Кени. Той се срещна с нея за пръв път през онзи ден, а аз бях изслушала няколко нейни лекции преди тя да ме убеди да подам оплакването. Тя беше мила, а аз не бях наясно със себе си. Още с влизането в залата усетих, че правя грешка.
— Какво точно те накара да си го помислиш?
— Ами, атмосферата като начало. Те тримата седяха там, зад онази дълга маса. С касетофон и писалки пред себе си. Всичко изглеждаше толкова… като по времето на Инквизицията. Професор Дивейн ми беше представила нещата в съвсем друга светлина… Вижте, съжалявам, че е мъртва. Аз й се възхищавах, но… Тя успя да ме… подведе.
— В какъв смисъл?
— Представи ми всичко едва ли не като групова терапия. Всеки щял да сподели мислите си и после сме щели да опитаме да намерим решение на проблема, което да удовлетворява и двете страни. Но още щом зърнах онази маса, веднага разбрах, че нещата стоят съвсем иначе. Кени каза, че на масата трябвало да има черни свещи и беше прав. Те определено се бяха събрали, за да съдят другите.
— Като си посещавала лекциите на професор Дивейн, какво е впечатлението ти от нея?
— Беше страхотен лектор. Излъчването й беше направо магнетично. Лекциите й бяха в аудитория „Мортън“ — доста голяма зала, с около шестстотин места. И все пак тя ме караше да се чувствам така, сякаш говори именно на мен, което — повярвайте ми — е доста рядко усещане, особено за един първокурсник. Повечето факултативни курсове са чисто отбиване на номера.
— Умеела е да ангажира хората с мнението си — казах аз.
— Именно. Определено си разбираше от работата. Беше наистина страхотна.
— А как стана така, че подаде оплакване срещу Кени?
— Онова… което се случи между нас, онова недоразумение се случи в понеделник вечерта и когато във вторник отидох на лекцията й бях все още доста разстроена. — Тя навлажни устните си с език. — Лекцията на професор Дивейн беше за насилието в семейството и малко по малко аз се почувствах като жертва. Беше просто едно от ония тъпи, импулсивни неща, които човек прави в момент на депресия. След края на лекцията отидох при нея и й казах, че имам проблем. Тя ме заведе в кабинета си и просто ме изслуша. Направи ми чай. Аз си поплаках малко и тя ми подаде кърпичка. После, след като се взех що-годе в ръце, тя ми каза, че има решение за моя проблем. Тогава ми описа Комитета.
— Какво по-точно ти каза?
— Че е основан съвсем наскоро. Че е от значение за правата на жените в университета. Каза ми, че и аз мога да изиграя важна роля в битката за равноправие между половете.
Синди погледна чантата с книги.
— През цялото време имах едно на ум, но тя изглеждаше толкова загрижена за мен. Вече мога да си нося и сама чантата.
— Не се притеснявай за това — каза Майло. — Значи мислиш, че тя те е подвела.
— Не… не бих го нарекла умишлена измама. Може би съм чула онова, което съм искала да чуя, защото бях разстроена.
— Според мен си имала достатъчно добра причина да се чувстваш разстроена, Синди — казах аз. — Прибирането до общежитието онази вечер едва ли е било приятно.
— Отвратително беше. Нали се сещате, при всичките тия истории за изнасилвания и убийства. Нали виждате какво се случи с професор Дивейн.
— Мислиш, че я убил случаен човек, така ли?
— Не знам, но една приятелка от моя курс работи в студентски вестник, правила някакво изследване и във връзка с него се обърнала към полицията. Оттам й казали, че вестниците така и не научавали за повечето изнасилвания. Ами моят случай? Седях си там в мрака, не знаех дали въобще ще стигна до общежитието.
— Не е било много забавно.
— Никак даже. — И най-неочаквано тя закри лицето си с ръце и се разплака.
Майло прехвърли няколко пъти чантата й от едната си лапа в другата, все едно че си играеше с топка.
Тя избърса очите си и каза:
— Извинете.
— Няма за какво — каза Майло.
— Повярвайте ми, ужасно съжалявам. В известна степен дори за това, че разговарям сега с вас. Защото какъв е смисълът? Колежът е достатъчно кофти място и без тия шиба… бъркотии. — Тя избърса отново очите си. — Никога не съм познавала човек, който умира от насилствена смърт.