Майло измъкна от джоба си малко целофанено пакетче и й подаде кърпичка. Нима бе очаквал, че тя ще се разплаче?
Синди взе кърпичката, попи сълзите си и се огледа наоколо.
— Моля ви, нека си вървя? В два часа трябва да съм чак в северното крило, а колелото ми е пред „Гейли“.
— Да, разбира се. Само още няколко въпроса. Какво мислиш за останалите членове на Комитета?
— В смисъл?
— Те също ли се държаха като инквизитори?
— Той, да — момчето, дипломанта — не му помня името.
— Кейси Локинг.
— Май че така беше. Той определено се държеше тенденциозно.
— Как по-точно?
— Правеше се на Господин Феминист, вероятно се подмазваше на професор Дивейн. Изглеждаше точно като един от онези мъже, които се опитват да докажат колко непредубедени са към другия пол, като непрекъснато оплюват мъжете.
Тя се усмихна.
— Какво, Синди?
— Смешното беше, че когато двамата с Кени се сдърпаха, си беше типично мъжко сдърпване. Локинг се опитваше да не се прави на мъжкар, но поведението му беше точно такова — враждебно, агресивно, съревнователно. Може би някои неща не могат да се променят. Може би трябва да се научим да живеем заедно.
— Стига това да не означава, че слабите ще трябва да се въргалят в краката на силните — каза Майло.
— Да, разбира се. Никой не трябва да влиза в ролята на жертва.
— Но професор Дивейн все пак е станала нечия жертва.
Тя впери поглед в него. Тъничка струйка преля едва-едва през ръба на едното й око.
— Знам. Ужасно е. Но какво бих могла да направя?
— Това, което правиш в момента, Синди. А другата жена в комитета? Професор Стайнбъргър?
— Тя беше свястна. Предимно си мълчеше. Професор Дивейн определено дирижираше положението. Останах с впечатлението, че приема разпита твърде лично.
— Защо?
— Когато после казах, че искам да прекратя всичко, тя настоя да не отстъпвам от позицията си. Можела да ми бъде вечно опора. И когато отново казах „не“, тя се стегна леко. Отдръпна се. Все едно че я бях предала. Почувствах се толкова зле за цял куп неща, искаше ми се просто да се махна и да остана сама.
— Срещнахте ли се отново след онзи ден?
— Тя ми се обади веднъж в общежитието. Беше отново мила, искаше да се увери, че съм добре. Аз почти не я слушах. Може да се каже дори, че бях доста рязка.
— Защото вече й нямаше доверие?
— Тя приказваше както обикновено, като по учебник, но на мен ми беше писнало.
— А Кени?
— Какво той?
— Тя обади ли се и на него?
— Не, доколкото знам. Всъщност, сигурна съм, че не му се е обаждала, защото той щеше да ми каже. Той… — Тя замлъкна.
— Той какво, Синди?
— Нищо.
— Какво понечи да кажеш?
— Нищо. Просто не е споменавал да го е търсила.
— А не искаше ли да кажеш, че Кени я мразеше?
Синди отвърна погледа си от Майло.
— Ако сте чели протокола, това едва ли би ви прозвучало странно. Да, той не я харесваше ни най-малко. Казваше, че тя е… че тя манипулира хората. Не бих могла да го виня, че излезе извън релси. И без това му се беше събрало доста покрай университета. Комитетът преля чашата.
— Той обвиняваше ли професор Дивейн за принудителното прехвърляне?
— Не. Само беше сърдит на всички и на всичко.
— На целия свят? — попитах аз. — Или на нещо по-конкретно?
Синди вдигна изплашено очи.
— Усещам накъде биете, но това е абсурдно. Освен това той дори не беше в Ел Ей в нощта, когато я убиха. Живее в Сан Диего и идва само през уикендите с кола, за да ме види. Хвърля толкова сили, за да сложи живота си в ред. Още е едва на деветнайсет.
— Значи идва дотук всеки уикенд? — каза Майло.
— Не всеки, почти всеки. А тя беше убита в понеделник. Той никога не слиза в Ел Ей през седмицата.
Майло сведе поглед към нея и се усмихна.
— Ти изглежда следиш изкъсо графика му.
— Едва след като се обадихте. И двамата бяхме доста изненадани, после съобразихме, че сигурно е свързано с Комитета. Казахме си: „Господи, не може да бъде“. Заради системата, нали разбирате. Човек може да пострада дори когато е абсолютно невинен. Толкова е абсурдно, че някой ни свързва със случилото се. Последния път, когато съм си имала вземане-даване с полицията беше, когато онзи полицай ни обясняваше за паркираните коли.