Тя се усмихна.
— Той имаше папагал. Имам предвид полицая. Дресиран папагал от тия, говорещите. „Не мърдай, арестуван си!“ „Имаш право да не казваш нищо.“ Май че го беше кръстил Полицай Дрън-Дрън, или нещо от сорта. Както и да е. Наистина вече мога да си нося чантата и сама.
Майло й я подаде.
— Ужасно искам да забравя тази история, детектив Стърджис. Трябва да се съсредоточа върху изпитите си, защото майка ми с доста лишения плаща образованието ми. Затова и не отидох в частен колеж. Моля ви…
— Разбира се, Синди. Благодаря ти за времето, което ни отдели. — Той й връчи визитката си.
— „Кражби и убийства“ — каза тя и потръпна. — За какво ми е?
— В случай че се сетиш за нещо.
— Няма за какво, повярвайте ми.
Финото й личице се сбърчи и аз реших, че отново ще заплаче.
После каза едно „благодаря“ и си тръгна.
— Сладурче — каза Майло. — През цялото време си умирах да я почерпя мляко с шоколадови бисквити и да я уверя, че принцът от приказките пита само за нея.
— Тя си мисли, че вече го е срещнала.
Майло поклати глава.
— Склонна е малко да драматизира, не мислиш ли?
— Има нещо такова. Освен това е готова да поема цялата вина за всичко — за случилото се с Кени Сторм, за подаденото оплакване.
— Сторм — каза Майло. — Умно дете като нея да се забърка с тъпак. И защо? Ниско самочувствие?
— Сторм стана ли ти по-интересен?
— Че защо?
— Като начало „академичната му кариера“ е пропаднала окончателно. Това означава, че няма да си получи парите от обезщетението на университета. Което ще рече, че не е изключено още да е бесен.
— А може и тя да е склонна да излъже заради него. Може все пак да е бил в града през онзи уикенд.
— Може да е взел колелото на Синди — казах аз. — А може и да си има свое собствено.
— Нито той, нито баща му отговориха на съобщенията ми… Продавал недвижими имоти в Ла Джола. Едва ли ще е трудно да открием фирмата. Няма да е зле да проверим алибито му.
Погледът му се премести върху близката университетска сграда.
— Малката Синди. Прилича на четиринайсетгодишна, но говори като възрастен. Но пък като се замисля, и майчето, хвърлило бебчето си на съседските кучета, беше доста миловидно.
9
Свихме по източния край на университетския парк, подминахме общежитията и накрая се измъкнахме от студентското градче. Наоколо беше пълно със студенти — едни тичаха, други дъвчеха сандвичите си, или пък седяха по пейките с книга в ръка. Докато минавахме край откритата ботаническа градина, аз се загледах в един огромен кактус, който стърчеше над оградата като допълнително съоръжение за сигурност.
— В главата ми се оформя приличен портрет на Хоуп — казах по някое време. — Адски интелигентна, обаятелна, общителна. Към това трябва да прибавим факта, че не се е притеснявала да поизкриви истината, ако така й изнася. А от думите на Синди разбирам, че е умеела да сменя лицата си доста бързо.
Заливаща се от смях двойка, приблизително на годините на Синди и Кени, се стрелна през улицата. Майло наби рязко спирачките. Хлапетата си продължиха по пътя без дори да ни забележат.
— Ех, любов — казах аз.
— Да бе. По-скоро прекаляват с уокмена и компютърните игри. Добре, ще те закарам до вас.
— По-добре ме остави тук, ще опитам да се видя с професор Стайнбъргър.
— Мълчаливата дама от Комитета?
— Понякога мълчаливите имат най-много за казване.
— Дадено.
Майло отби до една автобусна спирка. Две жени с външност на пуерториканки, облечени с престилки на прислужнички, впериха очи в нас, после набързо се загледаха в друга посока.
— После пеш ли ще се прибереш?
— Естествено, само няколко мили са.
— Браво на теб, Джейн Фонда… Виж, ако случайно си усетил прилив на ентусиазъм, защо не вземеш да поговориш и с останалите студенти, дето са си имали вземане-даване с Комитета. Ти сигурно няма да ги стреснеш толкова, колкото аз стреснах Синди.
— Напротив, мисля, че се справи страхотно.
Майло смръщи вежди.
— Може би трябва да си купя папагал. Навит ли си за студентите?
— Как да ги открия?