Той се пресегна към задната седалка, изпъшка, грабна оттам куфарчето, отвори го в скута си, измъкна оттам лист хартия и ми го подаде.
Преснети на ксерокс студентски карти заедно с програмата на всеки от тях. Копирната машина, очевидно на преклонна възраст, беше превърнала Синди Веспучи в брюнетка. Кенет Сторм имаше овално лице, къса коса и нацупени устни, но това беше всичко, което можеше да се каже за него от копието на снимката. Сгънах листа и го прибрах в джоба си.
— Като какъв да се представя?
Майло се замисли.
— Май ще е най-добре да кажеш истината. Или пък каквото там се сетиш, за да ги накараш да се разприказват. Вероятно ще са по-предразположени към теб, с тая твоя професорска титла и всичко останало.
— Кой знае. Нали точно професорите ги късат по изпитите.
Високата бяла кула на Психологическия факултет се намираше в далечния край на Научния блок — вероятно по-скоро по силата на някаква архитектурна грешка — в съседство с червения тухлен куб на Химическия факултет.
Коридорите на Химическия факултет все още носеха специфичния аромат на оцетна киселина, а стените им бяха боядисани във все същото резедаво, може би дори малко по-гадно от предишното. Наоколо нямаше жив човек, но зад вратите с надпис „Лаборатория“ се чуваше ентусиазираното подрънкване на колби и стъкленици.
В указателя бяха упоменати двама преподаватели с фамилията Стайнбъргър — Джералд и Джулия, и двамата с кабинети на третия етаж. Изкачих стълбите и открих този на Джулия. Вратата беше отворена. Тя седеше на бюрото и проверяваше изпитни работи на фона на мелодичния рок, който струеше от радиото. Изглеждаше на около трийсет. Носеше бяла риза, черен пуловер и сиви вълнени панталони. Върху гърдите й се спускаше колие от сребро и кехлибар. Лицето й беше открито, с волева брадичка. Бляскавата й кестенява коса достигаше до раменете. Чертите й определено бяха приятни, но онова, което я правеше истински красива бяха очите — сиви, излъчващи спокойствие, увенчани с разкошни вежди.
Тя драсна нещо на поредния лист и го остави встрани.
— Да?
Казах й кой съм и обясних, че съм дошъл, за да си поговорим за професор Дивейн. Опитах се да придам на всичко това логично звучене, но без особен успех.
— О-о… — Беше изненадана. — А мога ли да видя някакво удостоверение?
Приятен глас, с чикагски акцент.
Показах й картата си. Тя изучава дълго името ми.
— Моля — каза тя, върна ми картата и ми предложи с жест да седна на близкия стол.
Стаята беше малка, но въздухът в нея беше свеж и ухаеше на приятен ароматизатор, а безличната университетска мебелировка беше разведрена с няколко приятни пана. Купчината с изпитни работи беше солидна. Тази, която преди малко беше оставила встрани, бе нашарена със забележки и подчертавания с червено. Оценката гласеше: „Среден 3“. Когато проследи погледа ми, тя покри оценката с тефтера си. Тъкмо тогава телефонът иззвъня.
— Здравей — каза. — Всъщност, точно в момента — не. — Погледна към мен. — Може би след петнайсетина минути. Аз ще дойда при теб. — Хубава усмивка. Леко изчервяване. — Аз също.
Затвори телефона, отблъсна се леко от бюрото и положи ръце в скута си.
— Съпругът ми е във фоайето. Обикновено обядваме заедно.
— Ако моментът е неподходящ…
— Не, той също има малко работа, а се надявам разговорът ни да не отнеме много време. Значи сте от Психологическия факултет, но работите по убийството на Хоуп, така ли?
— Преподавам в медицинския институт. От време на време работя за полицията като консултант. Убийството на Хоуп Дивейн е от тези, които те наричат „студено блюдо“ — нов детектив започва от нулата без каквито и да е сериозни улики. Казано направо — аз съм една от последните им надежди.
— Медицинския институт, значи? — Тя се усмихна. — Враг?
— Не мисля. Защитил съм тук докторската си степен.
— А за кого викате на футболните мачове?
— За никого. Просто не ходя.
Тя се засмя.
— Аз също. Гари — моят съпруг — се е превърнал във футболен маниак откак пристигнахме тук. Преди бяхме в Чикагския университет, а там, повярвайте ми, не се гледа особено сериозно на спорта. Както и да е, радвам се, че полицията все още разследва убийството на Хоуп. Предполагах, че вече са се отказали.
— Защо?
— Защото след първата седмица повече нищо не се появи във вестниците. Не е ли вярно, че колкото повече се проточи разследването, толкова по-малки стават шансовете случаят да бъде разрешен?