— Ще пробвам да поговоря с Ед Габел за онзи комитет и ще ти звънна, ако открия нещо интересно.
— То вече си е интересно — каза Майло и после изпсува тихо.
3
Ед Габел представляваше класически пример за агресивен психолог. С гъста сива коса, малка уста и хленчещ, напевен гласец, който имаше склонността да залита към бретанския акцент. Неговата специалност бе да поврежда невроните на хлебарките и после да наблюдава резултатите. Напоследък, както бях чул, се опитвал да набере солиден финансов фонд, за да се впусне в изследване на наркоманията.
Пристигнах в университета малко след времето за обяд и го хванах на входа на факултетния клуб. Беше облечен с дънки и дънкова риза, увенчана с жълта вратовръзка.
Служебната му усмивка тутакси увехна щом разбра целта на посещението ми.
— Полицията ли, Алекс? — каза той с нотка на съчувствие. — Но защо?
— Работих преди с тях.
— А не си ли… е, така или иначе не бих могъл да ти помогна. Комитетът, който спомена не беше инициатива на нашия факултет.
— А чия тогава?
— Беше… да речем, че Хоуп си падаше малко индивидуалистка. Знаеш какво имам предвид — тази нейна книга.
— Не беше добре приета във факултета, така ли?
— Не, не, не за това намеквам. Хоуп беше страхотен специалист. Надявам се, че е спечелила достатъчно от книгата. И все пак като човек не беше особено склонна… да работи в екип.
— Нямаше излишно време за колегите.
— Точно така.
— А за студентите?
— Студентите? — Все едно че ставаше въпрос за чужда дума. — Ами, мисля, че трябва да е имала няколко. Много ми беше приятно, Алекс.
— Комитетът — настоях аз. — Искаш да кажеш, че идеята е била изцяло нейна?
Той облиза устни.
— С какво всъщност се занимаваше този комитет, Ед?
— Наистина не мога да изпадам в подробности. Пък и това са вече забравени работи.
— Не съвсем. Едно убийство променя доста неща.
— Нима? — Габел понечи да тръгне.
— Поне ми кажи…
— Всичко, което ще ти кажа, е — почти изписка той, — че нищо няма да ти кажа. Измъкни си каквото ти трябва от по-подходящо място.
— Откъде например?
— От шефа на отдел „Студенти“.
След като обясних на секретарката на отдела от какво по-точно се интересувам, гласът й секна като запушена артерия. Тя все пак успя да се окопити, заяви ми набързо, че в момента не може да ми помогне с нужната информация, но ще ми се обади при първа възможност, след което затвори без дори да ме попита за телефонния ми номер.
Обадих се на Майло.
— Добре, ще се заема лично с шефа на отдела — изпъшка той. — Значи Хоуп май е разрошила нечий перчем с онзи комитет. И като си говорим за разрошени перчеми, сдобих се с номера на помощник-продуцента на шоуто на Мейхю. Да ти се иска случайно ти да го прослушаш, докато аз тормозя академичната общност?
— Няма проблем — съгласих се аз.
— Сюзет Бенд — прочете ми той, вероятно от някое смачкано листче. — Тя едва ли ще бъде особено отзивчива, така че гледай да я притиснеш.
Наложи ми се да набера пет пъти номера на Сюзет Бенд преди да успея да се свържа с нея, но когато най-после я спипах, гласът й прозвуча учудващо приятно и дори леко развеселено.
— От полицията? „925 вика 811, 925 вика 811! Спешно е!“
Реших, че ще ми е далеч по-лесно да вляза в ролята на отрудено ченге, отколкото да седна да й обяснявам надълго и широко кой съм всъщност, затова просто казах:
— Спомняте ли си един от вашите специални гости от миналата година, професор Хоуп Дивейн?
— О-о… да, разбира се, какъв ужас… Заловихте ли вече убиеца й?
— Не.
— Е, тогава, моля ви, уведомете ни, когато откриете кой е. С удоволствие ще направим продължение. Говоря сериозно.
Има си хас.
— Ще се постараем да не ви разочароваме, г-це Бенд. Междувременно, може би ще ни помогнете. Заедно с професор Дивейн в шоуто ви участваше още един гост, мъж на име Карл Нийси…
— Какво за него?
— Бихме искали да поговорим с него.
— Ами… ох, не… Сигурно не говорите сериозно. — Тя се засмя. — Това си го биваше. Не, не виждам какъв смисъл би имало… Сериозно, с Карл само ще си загубите времето.
— И защо смятате така?