Дълга пауза.
— Разговорът ни записва ли се?
— Не.
Тишина.
— Г-це Бенд?
— Сигурен ли сте, че разговорът ни не се записва?
— Определено. Какъв е проблемът?
— Ами… по-добре ще е да се обърнете към Айлийн Пийч, продуцент на шоуто. Но тя доста пътува. Ще предам на секретарката й да ви се обади още щом…
— След като Карл е толкова безобиден, защо са всички тези уговорки?
— Не, той наистина е безобиден. Просто ние… нашето шоу… Карл е…
— Професионален гост?
— Не бих казала.
— Тогава какво го прави толкова безобиден?
— Вижте, не би трябвало да обсъждам това с вас, но просто не искам да си направите погрешен извод. Бог ми е свидетел, че и без друго си имаме достатъчно врагове къде ли не, включително из коридорите на властта. Всъщност идеята ни е да служим на обществото.
— И Карл е част от този ваш замисъл?
Дочух въздишка в другия край на линията.
— Добре — казах аз, — доколкото разбирам, вие сте му платили, за да участва в шоуто и да драска кибрита на професор Дивейн.
— Не бих го определила точно така.
— Но той е актьор, нали? Ако разровя каталозите на продуцентските къщи, вероятно ще открия името му.
— Вижте… — каза тя, повишавайки глас. После въздъхна още веднъж. — Да, той е актьор. Но поне доколкото знам, Карл наистина споделя подобни възгледи.
— Аз все още не разбирам, защо трябва просто да забравя за него. На записа спорът им с професор Дивейн изглеждаше доста разгорещен.
— Но това беше… Господи, да не си мислите… добре, ще бъда напълно откровена. Карл наистина е професионалист. Но всъщност е много свястно момче. И преди сме го използвали за други шоупрограми. Използваме хора като него, за да придадем „аромат“ на шоуто. Особено когато някой от гостите е учен, защото тези хора могат да бъдат доста суховати. Всички шоупрограми го правят. Да не говорим, че някои дори аранжират публиката си. Ние поне не сме стигали дотам.
— Накратко, вие се опитвате да ми кажете, че той всъщност не е бил враждебно настроен към професор Дивейн?
— Разбира се, че не беше. Той въобще не е такъв. Всъщност преди около година дори го използвахме в коренно противоположна роля — вечно губещият добряк и прочее, сещате се. Карл е адски добър. Адаптивен. Всеки път е различен.
— Въпреки това бих искал да говоря с него. Да ви се намира номерът му?
Нова пауза.
— Вижте какво, ще ви предложа сделка.
— Да избера между паричната награда и онова, което се крие в кутия Х3?
— Много смешно — каза тя, но без кисела нотка. — Ето какво ви предлагам: Вие ще ми обещаете да ме осведомите преди всички, когато откриете убиеца, за да можем да направим продължение, а аз ще ви срещна с Карл. Става ли?
Изимитирах леко колебание.
— Добре.
Набрах номера на Карл Нийси, но се свързах с неговия телефонен секретар, който ми заяви да го потърся на работата му, ако става въпрос за роля. „Работата“ се оказа магазинът за мъжка мода на Бо Бракстън на булевард „Робъртсън“.
Погледнах в картата, за да видя къде е. Падаше се между „Бевърли“ и Трета, на реда на дизайнерските студии. По това време на деня на около двайсет и пет минути път с кола.
Магазинът беше с размерите на дрешник, с много огледала, тук-там по някоя бразилска антика, окичена със сухи рози, няколко икони и естествено, редици от закачалки с костюми за по три хиляди долара. По аудио уредбата вървеше някакъв лесносмилаем диско ремикс. Продавачите бяха двама, и двамата облечени в черно, зад касата — русокосо момиче с отегчен поглед, и Нийси, зает със сгъването на кашмирени пуловери.
Господин актьорът си беше пуснал косата дълга до раменете и си бе оставил къса брадичка — така изглеждаше по-млад. Беше много блед, със стръвен поглед и много дълги, много бели пръсти.
Представих се и му обясних защо съм дошъл.
Той приключи със сгъването и се обърна бавно към мен.
— Майтапите се.
— Де да беше така, г-н Нийси.
— Знаете ли, малко след убийството се питах дали някой няма да ми се обади.
— И защо така?
— Защото шоуто се получи злобничко.
— По-злобно, отколкото го бяхте планирали?
— Не, на мен ми платиха, за да бъда гаден. „Хайде, седни там и се дръж като задник.“ — Той се засмя. — Какво ще кажете за такава режисьорска инструкция?