— Често ли поемате такива ангажименти?
— Ще ми се да бяха повече. Плаща се по пет-шестстотин долара на участие, но рядко излизат такива удари. Както и да е, нищо чудно, че ме потърсихте. Разбирам ви. Искате да видите дали аз не съм Големият лош вълк, но не съм аз. В нощта, в която са я убили, имах представление в Коста Меса. „Мъжът от Ла Манча“. Поне четиристотин пълнолетни данъкоплатци ме видяха. — Нийси се засмя. — Поне смътно. Тъй де, някои от тях може и да са били трезвени. Сега ще ви дам номера на постановчика.
Той ми го продиктува и после добави:
— Жалко.
— За кое?
— Че я убиха. На мен лично не ми хареса, но трябва да призная, че мозъкът й беше като бръснач и се справи перфектно с моите глупости.
— И тя ли беше наясно?
— Естествено. Не сме правили репетиция, но все пак ни запознаха преди шоуто. Аз й казах, че ще й налетя като испански бик в размножителния период, тя каза — добре.
— И защо не я харесахте?
— Защото се опитваше да ме психяса. Още преди да започнем. Докато продуцентката беше с нас се държа мило, но щом останахме насаме взе да ми шепне в ухото, сякаш направо ме сваляше. Каза ми, че познавала доста актьори и те до един били превъртели. „Не се чувстват комфортно в собствената си кожа“, както сама се изрази. „Приемат всякакви роли, с илюзията, че така не губят контрол над себе си.“ — Той се ухили. — Което си е самата истина, но кой актьор би искал да му го кажат в лицето.
— Мислите ли, че се е опитвала да ви сплаши?
— Определено се опитваше да ме сплаши. Чудо голямо. Нали всичко беше пълна измишльотина. Като кеча по телевизията. Аз бях злодеят, тя — героя. И двамата знаехме, че ще ми просне задника на тепиха. Тогава защо да си го слагам на сърцето?
След като се прибрах в къщи звъннах на постановчика в Коста Меса. Неговият помощник провери в дневника и потвърди, че Нийси е бил на сцената в нощта на убийството.
Майло ми звънна в пет без десет.
— Как ти е хладилникът?
— Пълен, доколкото си спомням.
— Опресни си паметта, защото съм като помияр надушил прясна мръвка.
Звучеше доста бодро.
— Посещението в отдела май си е струвало? — казах аз.
— Ако ме нахраниш, ще ти споделя подробностите. Ще намина след половин час.
Хладилникът, естествено, си беше пълен. Двамата с Робин току-що бяхме напазарували, а и новият хладилник беше два пъти по-голям от стария.
Направих му сандвич с ростбиф. Реших да хвърля още един поглед на полицейския рапорт по случая. Тъкмо преглеждах последните редове, когато на вратата се позвъни. Отидох до входната врата, погледнах през шпионката, видях едрото лице на Майло и отворих.
Беше си паркирал колата гаднярски точно зад пикапа на Робин.
— Можеш да ме поздравиш. — Майло си погледна часовника. — Какво ще кажеш за времето? Пет минути от университета дотук.
Ухили се, избърса се старателно на изтривалката и се вмъкна с тътнеща походка.
Стара или нова кухнята както обикновено беше истински магнит за Майло. На входа й един ярък слънчев лъч го окъпа в светлина — истински гигантски снежен човек.
Докато успея да го настигна, той вече бе докопал сандвича заедно с кутия прясно мляко и се бе настанил на масата. Сандвичът си отиде на три хапки.
— Искаш ли още един?
— Не, благодаря… а бе, всъщност, защо не. — Надигна картонената кутия, пресуши я и после се потупа по корема.
Този месец бе решил да отказва пиенето и теглото му беше паднало малко, на сто и осем, да речем. Повечето от килограмите му се бяха струпали около кръста и бяха разплули лицето му. Дългите крака, които го издигаха на олимпийските метър деветдесет и два, не бяха особено тънки, но фигурата му ги правеше да изглеждат такива. Беше облечен със светлозелен блейзър, бяла риза, черна вратовръзка, кафяви панталони и бежови спортни обувки от велур. Беше опитал да се избръсне гладко, но бе пропуснал едно малко триъгълниче под лявото си ухо. Няколко наелектризирани кичура от косата му стърчаха под интересни ъгли.
Докато приготвях втория сандвич, Майло започна да вади някакви книжа от куфарчето си.
— Заграбената плячка — списък на евентуалните врагове. — Той обърса устни с опакото на ръката си. — Никсън поне не е имал нищо срещу нея.
Сервирах му храната.
— Вкуснотия — каза той, дъвчейки. — Откъде си купуваш месото?