Във фоайето нямаше много хора. Нисък и възпълничък мъж с дружелюбни очи и дълга черна коса, завързана на опашка, се усмихна и показа белите си зъби, когато двамата детективи се приближиха.
— С какво мога да ви помогна, господа? — весело попита той.
— Търсим професор Джеймс Рийд — отговори Хънтър.
— Знаете ли по какво преподава?
— Не съм сигурен. Има ли начин да го намерите?
— Разбира се. Дайте ми минутка.
— Компютърни науки и софтуерно инженерство — обади се висока, кокалеста жена с изящно и привлекателно лице, обградено с пепеляворуса коса. Тя стоеше до рецепцията и четеше някакъв доклад. Двамата детективи се обърнаха към нея. — Професор Рийд преподава компютърни науки и софтуерно инженерство, но не е тук.
Робърт кимна разочаровано.
— А вие сте?
— Доктор Никола Пейт. — Тя подаде ръка. — Декан съм на факултета по компютърни науки. Искате да се запишете ли?
Карлос се закашля, а усмивката на Хънтър стана по-широка:
— Нима ви изглеждаме толкова млади?
— На мен ми се виждате на точната възраст — рече администраторът и отправи на Робърт още една усмивка, последвана от дискретно намигане, при което Гарсия едва не се задави.
Доктор Пейт се усмихна утешително:
— Не е необходимо да си тийнейджър, за да се запишеш в университета.
— Това означава ли, че не изглеждаме като тийнейджъри? — закачливо подхвърли Хънтър и тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Недей да си го просиш.“
— Не знам какво да ви кажа — отговори и прокара пръсти през косите си. — Ясно ми е, че не сте дошли да се записвате за студенти, но все още не знам кои сте.
Двамата детективи се отдръпнаха от рецепцията и показаха служебните си документи.
Доктор Пейт промени държането си, като видя полицейските им значки.
— Отдел „Убийства“?
— Не се тревожете — успокои я Робърт. — Джеймс Рийд ни помага.
— С някой от студентите му ли има проблем?
— Не, нищо подобно. Разследването, което извършваме, може би включва човек, когото Джеймс Рийд е познавал много отдавна. Той може да ни помогне да го разберем по-добре.
Доктор Пейт погледна единия, а после другия детектив и се поуспокои.
— Знаете ли къде можем да го намерим?
Тя леко наклони глава.
— Закъснели сте с един ден.
— Моля?
— До Коледа остават три дни, детективе. Групите непрекъснато намаляват от една седмица. Професор Рийд приключи с последната си лекция от програмата вчера. Каза ми, че заминава за няколко дни.
— Къде?
Доктор Пейт поклати глава.
— Рийд е много затворен човек. Страхотен преподавател, но е изключително сдържан. Каза, че се нуждае от промяна на обстановката поне за няколко дни и не го обвинявам. Животът на университетския преподавател изисква много. Мисля, че той обича да ходи по планините, но не разчитайте на думите ми. Дори не знаех, че заминава. Вчера го чух за пръв път…
Карлос погледна партньора си.
— Ако ми дадете номера си, ще ви се обадя, ако го чуя. — Този път усмивката на доктор Пейт беше много дружелюбна.
112.
Нощта вече падаше над Лос Анджелис, когато Гарсия спря пред дома на Джеймс Рийд. Черният додж джърни, който бяха видели паркиран на алеята предишния ден, го нямаше. Завесите бяха дръпнати и лампите угасени. Двамата детективи настойчиво звъняха на вратата, чукаха и викаха името му, но след няколко минути разбраха, че няма да получат отговор.
— Избягал е — отсече Карлос.
— Още не знаем. Той може да не е нашият човек и може да е отишъл на почивка да проясни съзнанието си.
— Или е започнал да се паникьосва. Както ти каза, кръгът около него се стеснява.
Съседите потвърдиха, че Рийд е затворен човек, който предпочита да не общува с другите. Жената, която живееше срещу него, каза, че следобед поливала цветята в градината си, когато видяла Рийд да слага в колата си раница и някои припаси, преди да тръгне.
Докато се връщаха в кабинета си, Хънтър се обади на Хопкинс и го помоли да открие регистрационния номер на колата на Рийд и да я обяви за издирване в града. Все още нямаха основания да го арестуват, но трябваше да разберат местонахождението му.
— Ами ако е напуснал Лос Анджелис или Калифорния? — попита Гарсия.
— Тогава това ще бъде добър знак — отвърна Хънтър и прибра мобилния си телефон в джоба.