— Господи — промълви, скочи и показа снимката на партньора си. — Кой е този човек, Карлос? Защо тази снимка не е на таблото със заподозрените? — Настойчивостта в гласа му накара Гарсия да се вцепени.
— Не знам. Не съм ги слагал аз, но имената са написани на гърба на снимките.
Робърт обърна фотографията.
— Майкъл Мадън?
Карлос погледна списъка, който беше изготвил Хопкинс.
— Ето го. Не е в списъка, защото е починал отдавна.
Хънтър отново съсредоточи вниманието си върху снимката.
— Мисля, че не е умрял. — Отново показа фотографията на партньора си. — Този човек е жив и здрав. И ако съм прав, и двамата знаем къде е той.
122.
Гарсия озадачено се втренчи в снимката в ръцете на Робърт.
— Какви ги говориш?
— Вгледай се в очите, Карлос. Може да промениш всичко друго на лицето, но очите остават същите. Те са като пръстови отпечатъци.
Гарсия се съсредоточи по-усилено.
— Не, нямам представа кой е този човек.
Хънтър отново погледна снимката. Дали паметта не го лъжеше? Щеше да има само един шанс и трябваше да бъде сто процента сигурен.
— Да вървим. — Той се втурна към коридора.
— Къде отиваме? — Карлос последва партньора си.
— В „Научни разследвания“. Трябва да бъда сигурен. Ще говорим с Патриша Фелпс.
Гарсия се намръщи.
— Художничката портретист?
— Да — кимна Робърт.
Отдел „Научни разследвания“ на лосанджелиската полиция събира, сравнява и тълкува веществени доказателства, намерени на местопрестъпленията или иззети от заподозрени и жертви. Намира се на последния етаж на сградата на отдел „Обири и убийства“. Художниците портретисти са част от екипа на „Научни разследвания“ и изготвят общи щрихови скици на заподозрени в престъпления, които се използват в издирването им.
Патриша Фелпс беше най-старшият и опитен художник портретист в отдела. Тя се готвеше да си отиде у дома, след като бе работила два часа извънредно, когато двамата нахлуха в кабинета й.
— Пат, нуждаем се от помощта ти — задъхано изрече Робърт.
Брюнетката с къса коса и зашеметяваща фигура го погледна над марковите си очила с тънки рамки.
— Шест етажа ли бяга, Робърт? — попита Патриша със специфичния си дрезгав глас, от който коленете на повечето мъже се подкосяваха. — Предполагам, че щом си тичал до тук, работата не може да почака до утре, нали?
Той си пое дълбоко дъх, но не отговори.
— И аз така си помислих. Какво ти трябва? — Тя разкопча палтото си.
Робърт й даде снимката.
— Искам да промениш това лице.
Патриша я разгледа и сетне повдигна рамене.
— Добре. Първо ще я сканирам. — Тя се върна до бюрото си и минута по-късно образът се появи на компютърните екрани.
— Колко модерен е софтуерът ти? — попита Хънтър.
Фелпс се усмихна гордо.
— Последна дума на техниката. Добър е като в анимационните студия в Холивуд. Мога да превърна този човек в Брад Пит, ако искаш.
Робърт се ухили и направи знак на партньора си да се приближат. Карлос все още изглеждаше озадачен.
— Ето какъв е сценарият. Когато си млад, всички ти се подиграват, предимно заради външния ти вид. Случва се в училище, на улицата… навсякъде. Момичетата не те поглеждат, а момчетата те дразнят, обиждат те и те бият. Това продължава толкова дълго и става толкова непоносимо, че накрая започваш да мразиш себе си и външността си. Искаш да бъдеш различен. Следите ли мисълта ми?
Гарсия и Патриша кимнаха.
— Ами ако забогатееш рано в живота? Ако имаш достатъчно пари, за да правиш каквото ти харесва, включително драстично да промениш външния си вид? Най-после ще станеш такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Вече никой няма да ти се присмива, нито да те обижда или да те бие. Никой няма да те познае. Би ли го направил? Би ли променил лицето си?
Карлос се замисли, без да откъсва очи от монитора.
— Вероятно — отговори не особено убедено.
— Определено. — Фелпс въодушевено кимна. — Виждала съм какви поражения може да донесе жестокият тормоз. Дъщерята на една моя приятелка се самоуби преди няколко години заради това.
— Съжалявам — рече Хънтър.
Патриша му се усмихна нежно.
— И така, ако вие сте това хлапе — продължи Робърт и посочи монитора, — какво бихте променили?