Хънтър знаеше статистиката.
— Започнахме нов живот в Колорадо. След няколко години отлетяхме за Рио де Жанейро да ни оперират. Вече никой нямаше да ни поглежда и да ни се присмива заради ушите, носа или нещо друго. Но по време на една от процедурите с Кейт възникнаха усложнения.
Робърт присви очи от любопитство.
— Тя едва не умря. Не бях изпитвал подобно нещо като страха, че може да я загубя. Това ме парализираше до мозъка на костите. Кейт беше всичко за мен.
Хънтър отново премести тежестта си на другия крак. Краката му започнаха да се схващат, гърбът го заболя и почувства крампи в мускулите.
— Въпреки че имахме съвършено различен живот, далеч от всичко и всички, които мразехме — продължи Тайлър, — ние не успяхме да избягаме от миналото си. Години наред се опитвахме да имаме деца, но Кейт не можеше да забременее. Лекарите ни казаха, че физически й няма нищо. Проблемът бил психически. — Той развълнувано потърка лице с двете си ръце. — Тя се страхуваше, че ще роди грозно бебе, както бяха казали Стратър и бандата му. Никога не забрави думите им. Променихме външността си, но не и гените, които можеше да предадем на бебето. Кейт не искаше детето ни да преживее същото като нас. Разбираш ли, детективе? Не можехме да създадем семейство заради психичните травми, които ни нанесе бандата на Стратър.
Светлината на единия месингов фенер помръкна. Тайлър се приближи до предната страна на металната маса, но пак беше твърде далеч от Робърт, за да може детективът да предприеме нещо.
— Един психиатър предложи да се върнем в Лос Анджелис. Трябвало да се изправим пред страховете си. Пренебрегването им само подхранвало несигурността и щяло да ни попречи да продължим по-нататък. Завръщането в Лос Анджелис било първата стъпка. На Кейт й бяха нужни години, за да се съгласи, но психиатърът се оказа прав. — Той се усмихна леко. — Преди тринайсет месеца Кейт ми се обади в офиса. Плачеше от радост. За пръв път през живота си беше истински щастлива. Купила си всевъзможни тестове за бременност от една аптека, за да бъде сигурна, и всичките показали един и същ резултат. Най-после щяхме да имаме деца.
По гърба на Хънтър полазиха ледени тръпки от радостта в гласа на Тайлър.
— Празнувахме всеки ден. Но една вечер направих глупостта да я заведа в ресторант на булевард „Санта Моника“. — Очите на Тайлър заблестяха от гняв. — Докато вечеряхме, чухме един клиент да ругае сервитьор, че е сбъркал нещо дребно. Той се погрижи всички в заведението да чуят как унижава горкото хлапе. Видях, че Кейт се вцепени. Тя позна гласа му преди мен.
133.
— Стратър — каза Робърт. Досети се, че е бил той.
— Да. Не се беше променил. — Тайлър не го свърташе на едно място. — След всичките тези години Стратър си беше останал проклет хулиган. Той вдигна скандал и управителят го помоли да напусне. Всички го гледаха, но той забеляза Кейт. Приближи се до нашата маса и попита: „Какво зяпаш, грозно прасе?“ — Болка и гняв разтърсиха тялото на Тайлър, който потрепери. — След това изгрухтя по същия начин, както правеше преди години, сякаш я беше познал. — Той възмутено поклати глава. — А аз, глупакът, се сковах и не направих нищо. Седях там и го гледах как си тръгва, след като отново беше унижил съпругата ми. След това Кейт не престана да плаче и седмица по-късно направи спонтанен аборт.
Хънтър потрепери. Това беше „камъчето, обърнало колата“.
— Тя искаше да има бебе повече от всичко друго на света. И за да притъпи болката, в новогодишната нощ Кейт погълна цяло шишенце приспивателни хапчета. — Тайлър застана пред картините на стената. Пръскаше слюнки от гняв. — Психичните увреждания, които бяха нанесли на Кейт, когато беше млада, бяха толкова силни, че дори след толкова години беше нужен само един глас, за да я изкара от равновесие. — Той се обърна към Робърт. — Мислех си, че няма за какво да живея. Кошмарът ми се беше превърнал в реалност. И после видях репортаж във вестника със снимка на усмихнат свещеник — проклетия Брет Никълс.