20.
Стаята на „Специални операции“ беше просторна и ярко осветена. В средата бяха поставени две метални бюра, вече оборудвани с компютри и телефони. На дървена масичка в ъгъла имаше факс машина. Грамадна дъска за писане и пълна до половината библиотека заемаха по-голямата част на западната стена. В отсрещния ъгъл имаше старомодно корково табло. Беше монтирано на поставка с колелца и стоеше до два очукани, сиви метални шкафа.
Снимките от местопрестъплението и показанията на свидетелите вече бяха сложени на бюрото на Хънтър и чакаха да бъдат подредени. Той включи компютъра и в същия миг на вратата се почука.
— Отворено е.
В стаята влезе полицаят Иън Хопкинс. Носеше кафяв хартиен плик.
— Детектив Хънтър, това са снимките на хората пред църквата вчера, които ме помолихте да направя. — Той даде плика на Робърт.
Гарсия беше забравил за това.
Снимките бяха двайсет и пет. Хънтър ги нареди на бюрото си, наведе се и започна внимателно да се вглежда във всяка.
— Мислите ли, че убиецът може да е бил в тълпата и да е гледал? — развълнувано попита Хопкинс.
— Възможно е — отвърна Робърт. Погледът му се отмести към друга снимка.
— Ако нямате нищо против, че питам, детектив Хънтър, защо го правите? — Любопитството на младия полицай се засили.
— Човешката природа е такава, че всички искаме признание за нещата, които правим. Много убийци изпитват удоволствие, като наблюдават драмата след извършеното от тях. Гордеят се с работата си.
— Гордеят се? — нервно се усмихна младото ченге. — Това е извратено.
— Серийните убийци обикновено се гордеят — потвърди Карлос.
— Сериен убиец? — прекалено въодушевено попита Хопкинс. — Този случай дело на сериен убиец ли е?
Гарсия се засмя.
Хънтър продължаваше да разглежда снимките.
— Мислите ли, че убиецът е на някоя от снимките, детектив Хънтър? — настоя Хопкинс.
— Вече валеше дъжд, когато си ги правил — отбеляза Робърт и поклати глава. — Всички са с качулки или с чадъри. И да е бил там, няма как да разберем.
— Оплескал съм нещата. — Младият полицай прокара пръсти през косата си. — Трябвало е да се приближа, нали?
Хънтър се обърна и го погледна.
— Не си виновен, че заваля, полицай…
— Хопкинс. Иън Хопкинс. — Той протегна ръка и Робърт я стисна.
— Ти направи, каквото те помолих, полицай Хопкинс.
Ченгето се усмихна. Неубедително. Чувстваше, че е трябвало да се представи по-добре.
— Откога си полицай, Иън? — попита Хънтър и го погледна изпитателно.
— Тази седмица ще станат три месеца.
— Харесва ли ти?
— Да, много.
— Първото местопрестъпление ли ти беше вчера?
— Не, бях и на две престрелки между банди и на един въоръжен обир. Във всичките имаше убити.
— Знам, че вчера ти много искаше да видиш местопрестъплението. Защо не го направи?
— Защото ми бе заповядано да стоя навън и да държа настрана зяпачите. И после да ги снимам.
Робърт погледна партньора си. Двамата мълчаливо се споразумяха.
— Искаш ли да продължиш да ни помагаш в разследването?
Очите на младото ченге блеснаха.
— Би било фантастично… — Той не можеше да повярва на късмета си. За полицаите случаят със сериен убиец е шампанското на убийствата и току-що му бяха отправили покана да се включи в купона.
— Добре. Капитан Блейк каза, че ще ни даде полицай, и аз ще поискам теб.
— Благодаря, детектив Хънтър.
— След седмица едва ли ще ми благодариш. — Робърт се облегна назад и сключи пръсти на тила си. — Няма да е лесно.
— Лесното не ме привлича, детектив Хънтър.
Робърт се усмихна.
— Добре. Като начало, откажи се от думите „детектив Хънтър“. Аз съм Робърт, а това е Карлос. — Той посочи партньора си. — Добър ли си с компютрите? Наясно ли си с търсенето, проучването и други такива неща?
— Да, много ме бива.
— Чудесно. Ще те запозная с Джак Кърли, главния човек в отдел „Информационни технологии“. Той ще ти обясни някои неща.
— Звучи страхотно.