Барбара се замисли.
— Фактът, че убиецът си е направил труда да разкопчае расото на отец Фабиан, да напише числото на гърдите му и после отново да го закопчае.
Робърт кимна.
— Това означава, че нападението е било лично.
Блейк прибра кичура коса, който падна над дясното й око.
— А не мислите ли, че всичко това може да е служило за отклоняване на вниманието? Извършителят го е направил така, че да прилича на ритуал, а всъщност е обикновено садистично убийство.
— От какво да отклони вниманието ни? — попита Гарсия.
— Не е било отклоняване на вниманието — заяви Хънтър, върна се до бюрото си и отпи глътка вода. — Ако убиецът е искал да инсценира ритуал, обезглавяването и кръглата диря кръв около олтара биха свършили работа. Не е трябвало да се престарава, като пие от кръвта на свещеника или да забива кучешка глава във врата му. В това има по-дълбок замисъл.
Капитанът затвори очи и въздъхна продължително.
— Е, какъв ще бъде следващият ви ход?
— Трябва да разберем колкото е възможно повече за отец Фабиан, включително личния му живот.
— А семейството му?
— Отец Фабиан е единствено дете — отвърна Карлос, четейки от лист на бюрото си. — Баща му не е известен, а майка му е починала от цироза на черния дроб преди шест години.
— Най-добрият ни избор е отец Малкълм — обади се Робърт.
— Кой е отец Малкълм?
— Главният свещеник на католическата църква „Дева Мария“ в Парамаунт. Освен това е бил най-добрият приятел на отец Фабиан. — Той инстинктивно погледна часовника си. — По-късно ще отида при него.
— Аз ще остана да чета дневниците. — Гарсия кимна към купчината тетрадки.
— Ами това? — попита капитан Блейк и посочи снимката на кучешката глава. — Някакви улики?
— Още не — отговори Карлос. — Открихме препратки към древногръцката митология и източноправославната църква, но засега никаква по-точна връзка.
Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и прекъсна разговора им.
— Детектив Хънтър — обади се той и после се обърна към капитан Блейк: — За вас е.
— Да… — Тя доближи слушалката до дясното си ухо. — Кажи му да изчака и прехвърли обаждането в кабинета ми. Ще говоря от там. — Барбара върна телефона на Робърт. — На работа съм само от няколко дни, а вече съм трън в очите на кмета — рече и се отправи към вратата.
26.
Райън Търнър пристигна в агенцията за недвижими имоти „Райли“ в Западен Холивуд с час и петнайсет минути закъснение. Аманда беше разговаряла с евентуалния купувач само по телефона и не знаеше какво да очаква, но остана приятно изненадана. Той беше висок метър осемдесет и пет, на четирийсет и няколко години и с атлетично телосложение. Тъмнокестенявата му коса беше къса, подстригана в консервативна прическа и чиста, в пълна хармония с всичко останало в него. Беше добре облечен в скъп делови костюм, с излъскани до блясък обувки на краката и говореше с лек южняшки акцент.
— Извинявайте, че закъснях — каза и твърдо стисна ръката й. — Деловите хора винаги говорят повече, отколкото трябва.
— Няма проблем, господин Търнър — отвърна тя и му се усмихна. — Радвам се, че успяхте да дойдете.
— Очаквам с нетърпение да разгледам къщата. От онова, което видях в уебсайта ви, тя изглежда идеална.
Усмивката на Аманда стана по-широка.
— И моля ви, наричайте ме Райън — добави той.
— Само ако вие ме наричате Аманда.
— Договорихме се.
Райън убеди Аманда да я закара до къщата с неговата кола. Движението не беше натоварено и пътуването продължи малко повече от час. През първите двайсет и пет минути Аманда му обяснява колко прекрасен е имотът. Предварително репетираната реч се лееше от устата й като поезия. През остатъка от пътуването двамата разговаряха за всичко, от бизнес до коледни подаръци.
Първото, което Райън забеляза, докато минаваха през големите порти с електронно заключване на имението в Малибу, беше тенис кортът вляво.
— Внушително — заяви.
Останалата част от къщата не го разочарова. Осемнайсет хиляди квадратни метра жилищна площ с високи тавани, греди и великолепен мраморен под. Луксозният интериор беше украсен с модерни, стилни мебели. Дискретното осветление създаваше спокойна и задушевна атмосфера във всяка стая. Просторният двор за почивка и развлечения и големият басейн с минерална вода навън бяха финалните щрихи на имота.
Докато разглеждаше стаите, Райън се опитваше да прикрие вълнението си, като държеше в джобовете на дългото си черно палто ръцете си с кожени ръкавици, но усмивката на лицето го издаде. В случая къщата се продаваше сама, нямаше нужда от реклама.