— Имаш ли нещо против, ако отново огледаме всекидневната, преди да тръгнем? — попита той, докато гледаше през прозореца на голямата спалня на втория етаж.
— Не, разбира се — отвърна Аманда, опитвайки се да овладее въодушевлението си.
Те влязоха във всекидневната и тя застана до големите, ръчно изработени дървени двойни врати. Беше малко неспокойна.
Райън отиде зад разкошния бял кожен диван в средата на огромната стая. Очите му бяха приковани в ефектната камина, облицована с речни камъни.
— Камината сигурно работи, нали? — обърна се той към Аманда.
— Да. Всичко в къщата функционира безупречно.
— Предполагам, че огънят се поддържа с газ, а не с дърва, иначе ще ми трябва цяла гора да го запаля.
Аманда забеляза, че той каза „ще ми трябва“, и прехапа устни, за да прикрие усмивката си.
— Прав си. Огънят е на газ.
— Може ли да го запалим да погледам?
Въпросът изненада Аманда, която отвори широко очи и се втренчи в клиента.
— Добре ли си?
— Да… Чувствам се отлично. — След няколко секунди тя възвърна присъствие на духа. — Предполагам, че няма проблем, щом искаш да запалиш камината, но ако не възразяваш, аз ще изчакам в кухнята.
Райън присви очи и направи две крачки към нея.
— Има ли нещо?
— Не. Всичко е наред. — Тя се помъчи да изглежда смела, но не успя да го убеди.
— Не всичко е наред. Лицето ти пребледня, Аманда. Пропуснах ли нещо? — Огледа стаята.
— Не, не… — Реакцията й го беше стреснала и Аманда знаеше това. — С къщата и камината всичко е наред. Гарантирам.
— Тогава какво има? Умея да чета мислите на хората и виждам, че нещо те тревожи.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Аз… не обичам много огъня. — Аманда наведе глава като свенливо момиченце.
Райън се засмя нервно, приближи се до нея и се опита отново да я погледне в очите.
— Сериозно?
Тя вдигна глава и срещна загрижения му поглед.
— Неприятно преживяване? — тихо попита той.
Тя стисна устни и кимна.
Райън успокояващо сложи ръка на рамото й.
— Искаш ли да знаеш нещо? — попита той след кратко мълчание. — Аз се вцепенявам от страх от паяци.
Устните й се разтеглиха в предпазлива усмивка.
— Когато бях малък, имах таванска стая в старата ни дървена къща. Една нощ заспах, докато четях. Трябва да е било три или четири сутринта, когато усетих, че нещо пълзи по врата ми.
— О, боже! — възкликна Аманда и потрепери.
— Все още сънен, аз се опитах да се почеша, но ядосах паяка и го бутнах под яката на ризата си.
— Гадост!
— Беше обикновен кафяв паяк отшелник, който хапе многократно. Мисля, че онзи във врата ми беше много гладен, защото ме ухапа дванайсет пъти.
На лицето на Аманда се изписа погнуса и ръката й припряно потърка тила й.
— За жалост организмът ми реагира лошо на ухапването. Вдигнах висока температура, втресе ме, гадеше ми се и на кожата ми се появиха големи бели мехури. Оттогава всеки път, щом видя паяк, се държа като лигльо. Дори гласът ми се променя и става писклив като на куклата Барби.
— Наистина ли? — засмя се тя.
— Повярвай ми. — Райън кимна и се усмихна. — Чувствам се неудобно.
Не й се говореше за случилото се, но трябваше да го убеди, че къщата е идеална.
— Бях млада, когато се случи — започна тя и отметна бретона от челото си. — С приятелката ми си играехме. Преструвахме се, че готвим. Не знам какво точно стана, но дрехите ми се запалиха.
Интересът му се засили.
— Провървя ми, че се запали само гърбът на роклята ми. Изгарял ли си се?
Райън поклати глава.
— Не и по този начин.
— Трудно ми е да опиша болката. — Аманда млъкна, търсейки думи да илюстрира преживяното.
— Не е като попарване, нито докосване до гореща ютия. Не е като ужилване, а е нещо толкова силно, че мозъкът ти спира да работи и се молиш да умреш. Имах чувството, че кожата ми се разтопява. Долових миризмата на горящата ми коса. — Докосна косата си. Погледът й стана унесен. — Бяхме сами вкъщи. Докато приятелката ми намери вода и я плисна върху мен, по-голямата част от гърба и врата ми беше изгоряла.
Двамата мълчаливо се вгледаха един в друг.