— Искрено съжалявам — каза Райън.
— Всичко е наред. Вината, не е твоя. Трябва да се науча да контролирам чувствата си, но не мога. Всеки огън ме плаши до смърт.
Той се върна в средата на стаята и Аманда го последва.
— Аз ходих при психолог за страха си от паяци — добави Райън. — Те знаят специални терапии, които уж ти помагат да се отървеш от фобиите.
— И какво стана? — попита тя.
— Психологът ми говори много и след няколко сеанса реши, че съм готов да се изправя пред страха си. Донесе огромен космат паяк и го сложи в ръката ми, за да се опита да докаже, че насекомото е безобидно.
— Имаше ли ефект?
— Да, и още как. Подмокрих се и после изскочих от стаята, като крещях като луд.
Аманда се засмя.
— Може би никога не можеш да преодолееш някои страхове. — Райън се приближи до кожения диван. Тя стоеше на две крачки от него и гледаше камината.
Пръстите му стиснаха нещо в джоба му.
— Що се отнася до нещастния случай, когато си била малка, и колко много се страхуваш от огън… — започна той.
— Да? — отвърна тя, без да се обръща.
Гласът му изведнъж се промени:
— Аз вече знаех.
Преди Аманда да успее да се обърне към него, Райън я сграбчи и притисна влажна кърпа до носа и устата й.
27.
Отец Малкълм се съгласи да се срещнат в деветнайсет и трийсет. В деветнайсет и двайсет Хънтър спря своя буик пред католическата църква „Дева Мария“ на Саут Парамаунт Булевард. Уличните лампи и коледната украса създаваха задушевен карнавал от цветове.
Църквата представляваше голяма бяла сграда с дворчета от двете страни. Над ръчно издяланите двойни врати от палисандрово дърво беше поставена светлосива статуя на Дева Мария в естествен размер.
Жизнерадостен свещеник, наближаващ седемдесетте, стоеше до входа и разговаряше с ниска и пълна жена. Темето му беше оплешивяло и на главата му бяха останали само две кичурчета побеляла коса, по едно над всяко ухо.
Робърт тръгна по четирите стъпала пред църквата и той се сбогува с жената.
— Отец Малкълм? — попита Хънтър.
— Вие трябва да сте детективът, с когото разговарях по телефона — сърдечно се усмихна свещеникът.
— Аз съм детектив Хънтър. — Той показа значката и служебната си карта. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен.
Отец Малкълм прегледа документите му и го покани да влезе. Църквата беше просторна и на олтара горяха стотици свещи. Главната зала побираше петстотин богомолци и на скамейките от червен дъб седяха няколко човека. Някои се молеха, други четяха Библията, а трети дремеха.
— В кабинета ми ли да говорим? — попита свещеникът и посочи: — Ей там е.
— Добре — кимна Робърт.
Кабинетът на отец Малкълм беше малък, но удобен. Стените бяха боядисани в бяло, с лек сивкав оттенък. Мебелите бяха класически, с определено европейско влияние. До отсрещната стена имаше тежко дървено писалище, а пред него две кресла имитация на викториански стил. На стените бяха окачени репродукции на светци, а голямата библиотека вляво от писалището беше отрупана с религиозни книги.
Отец Малкълм посочи на Хънтър едното кресло и седна зад писалището. Няколко секунди и двамата мълчаха.
— Не мога да повярвам какво се е случило, Фабиан беше добър човек и свещеник — тъжно изрече отец Малкълм.
— Много съжалявам — отвърна Робърт. — Разбрах, че сте били близки приятели.
Свещеникът кимна.
— Аз преподавах в Семинарията и Фабиан беше мой студент. Познавам го от двайсет години.
— Какъв беше по характер?
— Добродушен, всеотдаен, състрадателен. Както ви казах, Фабиан беше добър свещеник.
— Кога го видяхте за последен път?
— Преди две седмици. Бяхме организирали разпродажба на сладкиши на учениците от седми и осми клас. Той дойде да помогне. — Отец Малкълм се усмихна. — Всъщност дойде да похапне. Обожаваше бананов кейк.
— Изглеждаше ли различен? Може би разтревожен или нервен?
— Съвсем не. Беше спокоен както обикновено и общителен. Непрекъснато се шегуваше с учениците. Изглеждаше малко уморен, но Фабиан винаги беше изтощен.
— Защо? — Хънтър леко потърка белега на врата си.
— Доколкото знам, той не спеше добре.
— Имаше ли някаква причина?
Свещеникът поклати глава.
— Ние се сблъскваме с много трудности, детективе, и понякога те се промъкват в съзнанието ни посред нощ и ни държат будни, Фабиан веднъж ми каза, че редовно сънува кошмари.