От джубокса зазвуча песен на „Гънс енд Роузис“.
— От живота ми няма да излезе бестселър.
— Нямам намерение да пиша бестселър — непринудено отвърна Клеър, — но книгата ти ме заинтригува. Вярвам, че теориите ти са правилни, но нещо ме безпокои.
— Какво?
— Ако драстично не си променил мнението си или не си готов да оспориш тезата си, ти не мислиш, че убийството и църквата е случайна проява на насилие. Права ли съм?
— Пак започваш. Пробутваш ми мислите си и очакваш да се съглася или да ги отрека.
— Престани, Робърт. Нека напиша статията заедно с теб. Ще свърша чудесна работа. Може да те направя известен.
Хънтър се засмя, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.
— Известен?
— Ти си страхотен детектив. Знам го, защото те проучих. Историята ти за залавяне на престъпници, особено опасни и закоравели, е забележителна, но малцина знаят това. Ти заслужаваш признание. Лос Анджелис отчаяно се нуждае от герои.
Робърт бавно отпи от шотландското уиски. Трябваше да признае, че Клеър Андерсън определено беше добра в играта на ласкателства.
— Доволен съм и от онова, което съм. Не искам да бъда герой. И не ми е нужно да бъда известен.
— Доволен си? Не вярвам.
Той скръсти ръце.
— Харесвам живота си такъв какъвто е. Обичам да бъда…
— Самотник?
Той не отговори.
— Е, добре. — Тя се наведе напред и облегна лакти на масата. — Отговори ми неофициално, не като ченге, а като криминален психолог, само за да задоволиш любопитството ми.
Робърт заинтригувано повдигна лявата си вежда.
— Неофициално?
— Да. Обещавам.
— Питай.
— Да предположим, че ти не разследваш този случай, а само го изучаваш и трябва да направиш профил на убиеца единствено по онова, което си видял в църквата „Седемте светии“. Профилът ще покаже ли, че неизвестният извършител вероятно ще наруши закона отново или че вече е нарушавал закона в миналото, или и двете?
Хънтър се засмя.
— Не се отказваш, а?
— Нямаше да съм добър репортер, ако се отказвах — отвърна тя и му намигна.
Той изпи питието си и недвусмислено тресна празната чаша на масата. Клеър направи същото.
— Още по едно? — попита тя.
Хънтър колебливо погледна часовника си.
— Хайде. Нямаш съпруга, която те чака у дома, нали?
— Не знам защо, но мисля, че ти вече знаеш отговора на този въпрос.
Клеър се изкикоти.
— Казах ти, че те проучих. — Осъзна колко налудничаво прозвучаха думите й и побърза да добави: — Не като психопат, който те дебне. Проучването е част от работата на журналиста.
Последва мълчание.
— Мой ред е да черпя. Обещавам, че няма да задавам повече въпроси за случая.
Робърт направи гримаса.
— Съмнявам се в това.
— Виж какво — рече Клеър и стана. — Имам отворена сметка на бара. Поръчай си каквото искаш и ми вземи още един джин с тоник, а аз ще отида до тоалетната. Ще изпием по още едно тук и после може би ще отидем другаде. Съквартирантката ми отсъства от града тази събота и неделя. — Устните й се разтеглиха в съблазнителна усмивка.
Явно беше готова да отиде до края. Хънтър реши, че Клеър сигурно е изумителна в леглото, но изпълнението й щеше да бъде в пряка зависимост от информацията, която любовникът й можеше да даде. Тя щеше да прави любов с информацията, а не с мъжа.
— Виж, Клеър. Ти си много привлекателна жена. Сигурен съм, че можеш да избереш, когото поискаш и да го заведеш у дома.
— Избирам теб.
Хънтър се засмя.
— Поласкан съм. Но това ще бъде по неправилни причини и ти го знаеш.
— Понякога неправилните причини са най-добрите.
— В повечето нощи бих се съгласил с това, но днес ще трябва да го отложим за друг път.
— Отсвирваш ме? — обидено попита тя.
— Не съвсем. — Робърт замълча за миг. — Когато разследването приключи, ще те поканя на вечеря. Нека видим дали тогава все още ще искаш да ме заведеш у вас да пийнем нещо.
33.
Хънтър успя да поспи само три часа и половина. Беше буден от четири и трийсет сутринта, но влезе в кабинета си едва в осем и нещо. Гарсия седеше зад бюрото си и четеше един от дневниците на отец Фабиан. Очите му бяха зачервени и оградени с тъмни кръгове.