— „За пръв път пиша за това. Невинаги съм бил вярващ. Когато бях млад, се мислех за непобедим. Аз и моята банда приятели тероризирахме всички, от ученици до учители и семейства в квартала. Смятахме се за страхотни — истински гадни копелета.“ — Устните на Карлос се разтеглиха в лека, нервна усмивка. Трудно му беше да възприеме отец Фабиан като „гадно копеле“. — „Една вечер се мотаехме в парка, както обикновено правехме. Скучаехме. Пиехме от следобед и някои от нас бяха дрогирани. Някой видя бездомно куче, което ровеше в кофа за боклук, мършаво, старо и с оредяла сива козина. Изведнъж едно от момчетата в бандата скочи и подгони кучето. Всички хукнахме като обсебени. Размахвахме юмруци и крещяхме: «Дръжте го… Дръжте го…» Нещо не беше наред с краката му. Кучето не можеше да бяга бързо и подскачаше, опитвайки да се измъкне.“
Хънтър сложи лакти на бюрото си и се наведе напред.
— „Не след дълго хванахме уплашеното куче — продължи да чете Гарсия. — Приклещихме го до живия плет. Горкото, цялото трепереше. Беше немощно и уплашено и не можеше да се съпротивлява, а само наведе глава и тъжните му очи сякаш ни молеха да го оставим на мира. Помъчих се да убедя другите да го зарежем. Клетото куче само търсеше храна. Никой обаче не ме послуша. — Карлос си пое дълбоко дъх. — Едното момче от групата се наведе и предложи на кучето ръката си. Треперещото псе вдигна глава и предпазливо пристъпи напред. Щом се приближи, приятелят ми го сграбчи за козината на врата и рязко го вдигна. Малкото му тяло се извиваше и гърчеше във въздуха. Всички видяха, че кучето изпитва болка. Нямаше сили и не можеше дори да излае. Опита се, но звукът, който се изтръгна от гърлото му, приличаше по-скоро на писък. — Гарсия раздвижи врат, сякаш го мъчеше мигрена. — Отново казах на приятеля си да пусне кучето на земята и да го остави да си върви. Останалите от бандата го насърчаваха с викове: «Начукай му го! Изкорми торбата с бълхи!» Не видях от къде се появи ножът, но изведнъж приятелят ми държеше касапски сатър в ръката си.“
Карлос отмести очи от страницата и погледна Робърт, който слушаше внимателно.
— „Сред викове: «Направи го… Направи го… Направи го…» той вдигна високо във въздуха скимтящото куче. Очите му бяха изпълнени със страх. Знаеше какво ще последва. Приятелят ми замахна силно с касапския сатър. Навсякъде се разхвърча кръв. Изпръска лицето и гърдите ми и стомахът ми се сви. Телцето на кучето се отпусна на земята и трийсетина секунди се гърчи и рита, докато издъхна. Всички крещяха радостно и се смееха, но сетне погледите им се спряха на мен. Без да съзнавам, аз неволно се разплаках. — Гарсия се наведе напред, сложи тетрадката на бюрото си и бавно потърка очи. — Скоро след това взех да страня от групата. Оттогава не съм ги виждал. Не съм сигурен след колко време започнаха кошмарите, може би два месеца след случката в парка, но никога не ме напуснаха.“ — Приготви се за това — рече Карлос и направи гримаса, сякаш не можеше да повярва на онова, което щеше да прочете. — „В съня ми вместо кучето държат мен за косата. Вцепенен съм от страх като клетото животно. Мъча се, но не мога да избягам. Не виждам лицето на нападателя, но знам, че не е приятелят ми, който обезглави кучето. Той държи меч в ръката си. Щом острието се приближава към мен, аз се сковавам и не мога да помръдна. Отварям уста и се опитвам да изкрещя, но не излиза звук. Ужасен съм. Студеното острие се забива в основата на врата ми като на забавен каданс. Болката е непоносима. Дрехите ми се напояват с кръвта ми. Тялото ми започва да изстива. Ударът е мълниеносен и точен, но неизвестно защо все още не съм мъртъв. Главата ми се претъркаля на земята няколко пъти, също като кучешката онази вечер в парка, но тялото ми не е обезглавено. — Гарсия облегна лакти на бюрото и подпря чело на свитите си в юмруци ръце. — Над раменете ми има кучешка глава. Човекът с меча излива кръвта ми около мен като в ритуал и взима главата ми, за да я изгори. И тогава се събуждам.“ — Карлос потърка уморените си очи. — Няма начин всичко това да е случайно съвпадение — рече и поклати глава. — Обезглавяването, кучешката глава, разплискването на кръвта… Отец Фабиан е сънувал от години гротескното си убийство. Как е възможно?
Хънтър се замисли и после бавно вдигна глава.
— Гледаш го от погрешен ъгъл, Карлос. Отец Фабиан не е сънувал смъртта си, а убиецът е знаел за кошмара и е решил да го превърне в реалност.
— Слушай по-нататък. — Гарсия се наведе над дневника. — „Не съм казал на никого за онази вечер в парка, нито за сънищата, които ме измъчват.“