— Добре съм, Дъг.
Робърт се изправи и отстъпи встрани.
— Това е съпругът ми — обясни Таня и се обърна към Дъг: — Те са детективи от отдел „Убийства“.
Хънтър и Гарсия се опитаха да се представят, но Дъг не слушаше.
— Какво правите, по дяволите? — попита. — Не виждате ли какво преживява тя?
— Съжаляваме, господин Ригс — отвърна Робърт.
— Всичко е наред — намеси се Таня. — Те си вършат работата и аз искам да помогна, ако мога.
— Но ти не знаеш нищо. Нали каза, че не си видяла мъжа.
— Всяка информация помага, господин Ригс — възрази Хънтър. — Таня ни разказа някои неща от живота на Аманда Райли и това със сигурност ще ни помогне в разследването.
Дъг прегърна съпругата си.
— Трябваше да остана у дома при теб днес. Ти не си в състояние да седиш сама, нито да бъдеш разпитвана от полицията. — Той стрелна с гневен поглед двамата детективи.
— Не съм инвалид, Дъг, само съм разстроена.
— Много ни помогна, Таня — каза Робърт и кимна на партньора си. — И без това трябва да тръгваме. Още веднъж съжаляваме за загубата ти, но бих искал да ти задам един последен въпрос.
Тя кимна, въпреки раздразнението на Дъг.
— Чантата на Манди не е намерена. Бихме искали да огледаме дома й. Знаеш ли дали тя е държала резервен ключ в офиса?
Таня избърса сълзите си и погледна Дъг.
— Да. В най-долното чекмедже на бюрото й. Все си забравяше ключа, затова започна да държи резервен в офиса, за всеки случай.
Хънтър кимна.
— Ще проверим. И още нещо. Манди беше ли католичка?
Таня нервно поклати глава.
— Изобщо не беше религиозна. Мисля, че не вярваше в Бога. Защо?
— Само питам. — Робърт се усмихна утешително и остави визитната си картичка на масата. — Ако си спомниш нещо, което ти се стори важно, колкото и да е дребно, моля те, обади ми се по всяко време.
Тя погледна визитката.
— Съжалявам, че не можах да помогна повече.
Двамата детективи станаха и се отправиха към вратата.
— Чакайте! — изведнъж извика Таня. — Той я нарече Манди.
— Какво? — попита Хънтър.
— Когато се обади по телефона, за да ни каже, че ще закъснее за разглеждането на къщата, мъжът попита: „Може ли да говоря с Манди?“
55.
Клеър Андерсън искаше да стане репортер, откакто се помнеше. Родена в Хейли, Айдахо, тя беше провинциално момиче с манталитета на жена от голям град. Родителите й все още живееха в Хейли, говореха със силен акцент и се придържаха към провинциалните нрави. Клеър беше изключителна ученичка, но поради размерите си не беше любимка на момчетата. Тя започна да пълнее много рано, подхранвана от невероятния талант на майка й да приготвя фантастични кейкове. Когато завърши гимназия, Клеър вече беше като бъчва.
Отличните оценки й предоставиха възможност да кандидатства в доста университети. Тя избра Университета на Айдахо в Бойс, защото искаше да е близо до дома си. Хейли беше родното й място, но големият град стана нейна игрална площадка, където за пръв път опита наркотици и реши, че не са за нея. Там тя загуби и девствеността си с човек, когото видя само два пъти. В големия град Клеър реши, че вече не иска да бъде дебела, промени навиците си на хранене, започна да тича, отслабна и стана шейсет килограма. Преобразяването й беше изумително и от непопулярна тя се превърна в момиче с което всеки искаше да спи.
След като завърши първа в класа, тя получи предложение за работа в „Айдахо Стейтмънт“, най-продавания вестник в Бойс. Покрай вестника се запозна с Ноа Джоунс, репортер на свободна практика от Лос Анджелис, който й намекна, че може да каже някоя добра дума за нея на приятелите си в „Ел Ей Таймс“. Разбира се, Клеър трябваше да спи с него заради това, но смяташе, че цената, която плати, е нищожна в сравнение с шанса да работи за един от най-големите вестници в САЩ.
Тя седеше на ръба на бюрото на Мат Паскуайър. Той беше легенда в областта на криминалните репортажи в Лос Анджелис, от старата школа, снизходителен, пиеше много и не даваше пет пари за журналистическите степени, но беше много умен и харесваше Клеър Андерсън. Тя притежаваше нещо, което не беше виждал от години — амбицията да бъде добър репортер. Не го правеше за пари.
— Е, какъв е проблемът? — Той остави чашата с кафето си и се облегна на стола.
— Не правя нещо, както трябва — с пораженски глас отговори Клеър. — Не мога да добия представа за този случай, а сега се намеси и телевизията.