Дан Тайлър ги покани да влязат, посочи двете кресла пред бюрото си и им предложи питие, но те отказаха.
— Знам, че моментът не е подходящ, господин Тайлър — започна Хънтър, — но ще се опитаме да приключим бързо.
— Наричайте ме Дан, моля — рече той и се настани зад бюрото си. Гласът му беше спокоен и приятен като на разказвач на приказки.
Хънтър набързо обясни, че едва след няколко дни къщата в Малибу ще бъде освободена от криминалистите.
Тайлър кимна. Знаеше, че в момента предлагането на къщата на пазара не е умна идея.
— Къщата не приличаше на имот за инвестиране — продължи Робърт. — Живеехте ли там?
— Да. Много години.
Хънтър забеляза известна тъга в гласа на Тайлър и помълча, а после кимна към снимка в сребърна рамка на бюрото му. Привлекателна жена с развети от вятъра коси и заразителна усмивка стоеше до басейн. В краката й спеше хубаво черно куче.
— В къщата ли е правена снимката? — попита той, като позна басейна.
Тайлър погледна фотографията.
— Да — отговори със смесица от гордост и тъга.
Робърт интуитивно се досети, че жената на снимката е източникът на тъгата за събеседника им.
— Това съпругата ви ли е?
Тайлър премести очи към него.
— Кейт. Да. Тя почина.
— Съжалявам. — Хънтър почувства, че емоционалната рана на Тайлър още не е зараснала. — Наскоро ли?
— Преди дванайсет месеца. — Той стисна устни. — На мен ми се струва скоро.
— Разбирам.
Тайлър въздъхна дълбоко.
— Много хора го казват, но да надживееш жената, която обичаш… — Той поклати глава. — Мисля, че трябва да го преживееш, за да го разбереш наистина. Бяхме женени двайсет години. — Отново погледна снимката.
— И домът ви е бил къщата в Малибу?
— Къщата беше нейната гордост и радост — кимна Тайлър. — Ние я построихме. Кейт участва във всеки аспект на архитектурния дизайн. Това беше къщата на мечтите й. Тя избра мебелите, завесите, цветовете, детайлите. Кейт присъства във всеки сантиметър от къщата. — Той млъкна и се втренчи в преплетените си пръсти. — След като тя умря, аз вече не можех да живея там. Опитах се, но… — Тайлър отмести поглед встрани. — Без да съзнавам, установих, че говоря на стените, завесите, картините… — Усмихна се. — Не искам къщата или нещо друго да ми напомня за живота ми с Кейт.
— Нямате ли деца? — попита Робърт, въпреки че вече знаеше отговора, съдейки по липсата на други семейни снимки в кабинета.
— За съжаление, не. — В думите му прозвуча друг вид тъга и Хънтър разбра, че изборът да нямат деца, не е бил негов.
Робърт остави неловкият момент да премине и сетне продължи:
— Познавате ли Аманда Райли?
— Видяхме се два пъти, когато я помолих фирмата й да се занимае с продажбата на къщата — отвърна Тайлър, доволен, че темата на разговора се смени.
— Кога?
Тайлър наклони глава на една страна и се почеса по слепоочието.
— Преди около осем месеца, когато обявих за продажба имота.
— А оттогава?
— Не беше необходимо. Препоръчаха ми агенцията й. Един мой клиент продаде къщата си чрез „Райли“. Не желаех да имам нищо общо с къщата. Исках някой друг да се оправи с всичко. Аманда Райли се славеше като честен човек, на когото може да се има доверие, и професионалните и постижения бяха красноречиви. — Нещо се промени на компютърния екран и той се втренчи в него за миг. — Разговаряхме по телефона няколко пъти. Тя ми се обаждаше от време на време, за да ми каже как вървят нещата.
— Обади ли ви се миналата седмица, че някой иска да разгледа къщата в събота? — попита Хънтър, като погледна в черното си тефтерче.
Тайлър кимна.
— Обади ми се в петък. — Той приближи стола си до бюрото. — Беше много развълнувана, повече, отколкото при предишните разглеждания. Каза, че евентуалният купувач… — Тайлър протегна ръка към стилен, подвързан с кожа дневник на бюрото и прелисти няколко страници назад. — Някой си Райън Търнър. Изгарял от нетърпение да види къщата. — Той млъкна и бавно вдигна глава. — Тя каза, че имала добро предчувствие за този човек.