— Няма да ядеш тук. Обзалагам се, че си проклет нелегален емигрант, нали?
Мексиканецът се вцепени.
— Така си и помислих. Разкарай се от ресторанта ми, смрадливецо. — Дона посочи вратата. — Или ще извикам емиграционните власти.
Тъжните му очи обходиха заведението. Всички го гледаха. Без да пророни дума, той пъхна в джоба си малкото пари, които имаше, и излезе.
— Хей! — извика женски глас, когато мексиканецът зави зад ъгъла. — Почакай!
Той спря и се обърна. Чернокосата сервитьорка беше излязла през задния вход. Носеше кафяв хартиен плик.
— Обичаш ли кисели краставички?
Мексиканецът първо се намръщи, озадачен от въпроса, а после кимна.
— Да, хубави са.
— Вземи. — Тя му предложи хартиения плик и се усмихна. — Тук има двоен чийзбургер с кисели краставички и шише мляко.
Младият мъж се втренчи благодарно в нея и посегна към джоба си.
— Не, не — поклати глава Моли. — Не е нужно да ми плащаш. Всичко е наред.
— Не искам подаяния, госпожице. Имам пари да платя храната си.
— Знам. Видях ги — отново се усмихна тя. — Но това не е подаяние. Готвачът ми е приготвил твърде много ядене за обедната почивка, а аз съм на диета — излъга тя и пак му подаде плика. — Вземи. Не мога да изям всичко това. Ще го изхвърля.
Той се поколеба за миг, а сетне взе храната и се усмихна.
— Много ви благодаря. Вие сте добър човек.
Моли го гледа, докато мексиканецът се отдалечи, и след това се върна в закусвалнята.
— Може да си търсиш друга работа, малка кучко — заяви Дона Хигинс.
— Защо?
— Кой ти каза, че може да си почиваш, когато заведението е пълно?
— Нямаше ме само три минути.
— Не ми пука. Ти си позволи да си почиваш, когато не трябваше, и открадна храна.
Сервитьорката отвори уста от почуда.
— Не съм откраднала храна.
— Така ли? Ами чийзбургерът, пържените картофи и шишето мляко, които взе от хладилника?
— Щях да ги платя.
— Да, и още как. Днес няма да получиш надница.
— Какво? — Моли почувства, че я обзема паника. — Моля ви, госпожо Хигинс. Много съжалявам. Не трябваше да взимам храната и ще я платя. Ще работя извънредно, ако искате. Трябват ми пари за наема.
— О, горката! — Дона изкриви лице в подигравателна гримаса. — Трябваше да помислиш за това, преди да крадеш от мен. Махай се от ресторанта ми.
Той седеше на същата маса до предния прозорец в малкия ресторант от осем часа. Хлътналите му очи оглеждаха лицето на всеки пътник, който се качваше или слизаше от автобусите, които спираха срещу входа.
Поръча си още едно кафе и погледна часовника си. До пристигането на следващия автобус оставаха три минути. Имаше достатъчно време да отиде до тоалетната. Мъжът се придържаше към една и съща практика от няколко дни — идваше по обяд и си тръгваше в единайсет вечерта, когато затвореха заведението, но още не му беше провървяло.
Той наплиска лицето си със студена вода и прокара показалеца на дясната си ръка по грозния белег на челото си.
— Няма да чакам още дълго — прошепна той на отражението си в огледалото.
Автобусът пристигаше, когато човекът излезе от тоалетната. Пристигаше най-малко минута по-рано от разписанието. Мъжът се прокле и хукна към прозореца. Очите му трескаво търсеха, но повечето пътници вече се бяха разпръснали.
Брюнетката в червено-бяла униформа на сервитьорка трябваше да тича, но успя да стигне до спирката точно когато автобусът беше готов да потегли. Тя седна до един от прозорците отпред, закри с ръце лицето си и се запита какво извинение да каже на хазяина си.
Мъжът в ресторанта не я видя.
59.
Миризмата все още беше силна като предишната вечер и накара двамата детективи да се задавят, докато отново влизаха в къщата в Малибу. Гарсия сдъвка две таблетки антиацид и сложи ръце на устата и носа си.
— Защо не почакаш тук? — предложи Хънтър и си сложи ръкавици. — Аз ще огледам камината.
— Звучи като план — отвърна Карлос и си пое дълбоко дъх.
Робърт вдигна яката на ризата си като маска, за да покрие носа и устата си, и се приближи до южната стена на стаята и камината. Всичко беше поръсено с прах за снимане на отпечатъци. Столът, за който бе завързана Аманда Райли, беше взет за по-нататъшен анализ. Някога хубавата всекидневна сега приличаше на камера за изтезания и кожата на Хънтър настръхна. Той въздъхна и насочи лъча на фенерчето си към голямата камина. Там имаше няколко статуетки, четири подхождащи си по цвят вази и два свещника, но вниманието му беше привлечено от двете снимки в посребрени рамки, по една в двата края на полицата над камината. Рамките изглеждаха обикновени, каквито можеш да си купиш във всеки универсален магазин. Робърт огледа първо онази вдясно. Разстоянието между рамката и стената беше двайсетина сантиметра, достатъчно, за да види гърба й, без да я взима. Там нямаше нищо необикновено. Той разгледа и втората рамка, но пак не откри нищо. Накрая ги взе.