— Къде тръгна? — попита Карлос. Вече държеше в ръка ключовете за колата си. — Колата ми е ей там. — Посочи безупречно чистата си металическо синя „Хонда Сивик“, която се намираше в северния край на паркинга.
Хънтър не обърна внимание на въпроса, ускори крачка и прекоси улицата. Гарсия трябваше да изчака пролука в потока от коли, за да хукне след партньора си.
— Отиваме ли някъде или само си играем на „следвай водача“?
— „Старбъкс“.
— Изскочи от кабинета, за да пиеш кафе? — пошегува се Карлос и зачака сериозен отговор.
— Ще се срещнем с един човек — отвърна Робърт, когато завиха зад ъгъла.
В небето се бяха събрали черни облаци и въпреки че непогрешимата миризма на влажна почва изпълваше въздуха, все още не беше започнало да вали. Пронизващ студен вятър се беше погрижил много маси на площада пред кафенето в европейски стил да бъдат празни. Всички, с изключение на една. Гарсия я забеляза пръв.
— Това Моника или Моли ли е?
Хънтър кимна.
— Тя ми се обади преди малко.
Карлос забави крачка.
— Не трябваше ли да кажем на капитана? — колебливо попита той. — Тя иска да действаме по правилата.
Робърт продължи да бърза.
— Явно няма да й кажем — измърмори Гарсия и хукна след него.
Те се приближиха до малката маса в отсрещния край на площада. Чернокосото момиче ги съзря едва когато застанаха до нея.
— Здравей — любезно каза Робърт и сърдечно й се усмихна.
Тя вдигна глава и двамата детективи се изненадаха. Тъмнокестенявата й коса беше грижливо прибрана на опашка. Дискретният грим изкусно подчертаваше хубавите й кафяви очи и добавяше зрелост и очарователно изражение на лицето й, какъвто липсваше, когато се запознаха. Белегът на пълните й устни едва се забелязваше. Дрипавите й дрехи бяха заменени с бяла тениска и модно черно яке, избелели дънки и черни каубойски ботуши. Изглеждаше съвсем различна.
— Благодаря, че се обади. Високо оценявам, че отново се свърза с нас.
Момичето отвърна на усмивката, но нейната беше нервна. Хънтър забеляза, че чашата от кафе на масата е празна.
— Позволи ми да те почерпя — предложи той. — Какво пиеш?
— Горещ шоколад.
— Аз ще пия еспресо — каза Робърт и погледна Карлос, който се поколеба за миг и сетне тръгна към кафенето.
Хънтър седна срещу Моника и вдигна ципа на якето си.
— Не ти ли е студено да седиш тук навън?
Тя поклати глава. Той скръсти ръце на гърдите си.
— Аз замръзвам.
Девойката направи гримаса и Хънтър изтръпна.
— Говоря като голямо момиче, а? — ухили се той.
— Така е, когато живееш на горещо място през целия си живот. Щом температурата спадне под петнайсет градуса, ние се увиваме в най-дебелите палта, които намерим.
Гарсия се върна с кафетата и горещия шоколад.
— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? — Той потрепери и кимна към кафенето. — Там вътре е хубаво и топло.
— Видя ли? Какво ти казах? — усмихна се Робърт.
— Нещо смешно ли казах? — попита Карлос и даде на момичето чашата с напитката.
— Партньорът ми е роден в Бразилия. Преместил се е в Лос Анджелис, когато е бил хлапе. За него това е полярна температура. — Хънтър се опитваше да намали напрежението.
Гарсия се намръщи и седна.
— Какво? Не мислиш ли, че е студено? — Въпросът му беше отправен към Моника.
— Мили боже, не ходете в Пенсилвания, ако мислите, че тук е студено. — Веднага щом думите се отрониха от устата й, лицето й отново стана сериозно и тя нервно отмести поглед встрани.
— Всичко е наред — каза Карлос. — Робърт вече знае от къде си, по акцента ти.
Тя погледна учудено Хънтър.
— Наистина ли?
— Холандската част на Пенсилвания, нали? — небрежно подхвърли той.
— Той е пълен с номера — отбеляза Гарсия. — Затова не го канят на много купони.
Моника се усмихна. Двойното разчупване на леда действаше. Хънтър видя, че раменете й се отпуснаха и тя изпусна дъха, който бе затаила, откакто дойдоха.
— Прави сте, от Пенсилвания съм. — Моника погледна Робърт и после Карлос, млъкна за миг и без да я питат, реши да започне от самото начало.