— Да.
— Възможно ли е да е било снимка или рисунка? — попита Робърт.
— Може би. Не съм сигурна.
Уличното движение ставаше все по-оживено. Някаква кола закъса на Ийст Фърст Стрийт и зазвуча хор от клаксони. Моли ги изчака да утихнат.
— Не го видях. Само го показах на свещеника.
Хънтър записа нещо в черното си тефтерче.
— Какво видя след това?
Моли се поколеба, сякаш се готвеше да каже нещо безсмислено.
— Кучешка глава. Показах на свещеника кучешка глава и това го ужаси.
— От къде се появи главата? — попита Карлос.
— Не знам. Носех я. — Тя пак се поколеба. — Заедно с меча, с който… — Гласът й постепенно заглъхна.
Робърт остави да изминат няколко минути мълчание и сетне я попита дали си спомня в коя ръка е държала меча.
— В дясната — уверено отговори Моли.
— А спомняш ли си нещо определено за ръката? Цвета на кожата? Имаше ли пръстен или часовник?
Момичето се замисли.
— Черни ръкавици.
Вятърът се усили и на небето се събраха още черни облаци. Застудяваше, но Моли сякаш не забелязваше това.
— Спомняш ли си нещо друго от видението?
Тя кимна и погледна Хънтър в очите.
— Числото три. Написах го върху гърдите на свещеника, след като го убих.
Този път не студеният вятър накара Гарсия да потрепери.
Робърт не отместваше поглед от Моли. Информацията, която тя им беше съобщила до тук, можеше да бъде прочетена във вестниците, а историята, че убиецът е показал на жертвата снимка — съчинена. Нямаше начин да я потвърдят. Но не и номерирането. Момичето нямаше от къде да знае за номерирането.
— Когато дойде при нас, точно преди да изляза от стаята, ти ми каза нещо — наруши неловкото мълчание Хънтър. — Спомняш ли си?
Моли не отговори.
— Ти, каза: „Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.“ Спомняш ли си, че го каза?
— Да.
— Какво имаше предвид? — Робърт отмести настрана празната си чаша и се наведе напред.
— Отначало не знаех. Сякаш не се владеех. Думите сами се отрониха от устата ми. Но само минута, след като вие излязохте, го видях. И този път дойде още по-силно отпреди. — Гласът й потрепери.
— Какво видя?
— Жена, завързана за стол. Беше уплашена като свещеника, но не можеше да изпищи.
Карлос прокара ръка по челюстта си, сякаш приглаждаше козя брадичка.
— Запушена ли беше устата й?
— Не. Устните й бяха… — Момичето поклати глава невярващо. — Залепени.
— Залепени? — изненада се Хънтър.
— Да. И лицето й беше намазано с нещо лепкаво като гел.
Моли нямаше от къде да знае и тези подробности. Робърт вдигна яката на коженото си яке.
— Пак ли го видя в първо лице? — настоя Гарсия.
— Да. — Тя отмести поглед встрани, сякаш беше виновна.
Хънтър искаше да разнищи историята с листа.
— И на жената ли показа лист?
— Да, но пак не видях какво има на него.
— Спомена, че това видение е било по-силно от предишното. В какъв смисъл? — попита Карлос.
Моли не отговори веднага и Робърт разбра колебанието й. Тя не беше имала видения от четири години, а сега се бяха завърнали, при това под формата на най-жестоките убийства, които беше виждал.
Моли затвори очи.
— Виденията обикновено са без звук, само образи, но в това видение аз казах нещо на жената.
Хънтър мълчеше. Чакаше я да продължи, когато тя пожелае.
— Казах: „Добре дошла в страха си, Манди…“
Сърцето на Робърт заблъска в гърдите.
— „Знам какво те плаши до смърт.“
67.
Думите на Моли бяха толкова изненадващи, че двамата детективи ги проумяха едва след няколко секунди.
— Гласът твоят ли беше? — попита Хънтър, все още поразен колко много знае тя. — Когато каза това на жената, гласът твоят ли беше или на някой друг?
— Моят — прошепна момичето.
Гарсия трескаво потърка лице. Не знаеше какво да каже.
— Някак знаех, че жената на стола се страхува от огън — добави Моли. — И затова казах тези думи.
Робърт се облегна на стола и се замисли.
— Виденията продължават само трийсетина секунди. Не знам защо ми се явяват, нито защо ги чувствам толкова реално. Не знам защо не бях зрител като в предишните. Искам, но не знам всички отговори. — Тя млъкна и отмести очи от Хънтър. — Опитвам се да ви кажа, че който и да е убиецът, той знае за страховете на жертвите.