Ана се беше настанила удобно на тапицирания в син плат диван, когато Карлос влезе във всекидневната. Носеше красиво подреден букет червени рози и бутилка бяло вино. Жена му вдигна глава от книгата, която четеше, и му отправи онази усмивка за добре дошъл, от която сърцето му започваше да бие по-бързо и коленете му се подкосяваха.
Гарсия също се усмихна.
Ана притежаваше нетрадиционна и хипнотична красота. Късата й черна коса се съчетаваше идеално със светлокафявите очи и сърцевидното й лице. Кожата й беше матова, чертите й бяха изящни, а тялото й беше стегнато като на мажоретка от гимназията.
— Цветя? — Тя остави книгата на масичката за кафе и стана. — По какъв повод?
Карлос я погледна и Ана видя тъга в очите му.
— Без повод. Осъзнах, че отдавна не съм ти носил цветя. Знам колко много ги обичаш.
Тя взе букета от ръцете му и го целуна нежно. Помисли си дали да не го попита дали наистина всичко е наред, но знаеше какъв отговор ще получи. Той винаги отвръщаше, че е добре. Каквото и да се въртеше в главата му и колкото и труден да беше денят му, никога не я тревожеше.
Поради отвращението на Карлос към печеното месо, Ана беше приготвила прочутата лазаня ал форно на баба си и ястието прекрасно се допълваше от бялото вино, което беше донесъл. За десерт ядоха плодова салата и ванилов сладолед и Гарсия помогна на съпругата си да прибере масата, щом приключиха. Той пусна топлата вода и започна да мие чиниите, а Ана седеше до масичката за закуска и довършваше виното си.
— Може ли да те питам нещо, мила? — небрежно подхвърли Карлос и я погледна.
— Разбира се.
— Вярваш ли, че може да виждаш неща, случили се на други хора, без да си била там?
Тя се намръщи.
— Какво?
Гарсия изми и последната чиния, избърса ръцете си в кърпата на цветя и се обърна към жена си:
— Някои хора твърдят, че виждат разни неща, които са се случили с други хора, понякога непознати.
— Видения? — бавно попита тя.
— Да, нещо такова или сън.
Ана отпи от виното си.
— Задаваш странен въпрос. Знам, че не вярваш в такива неща. За ясновидци ли става дума?
Карлос седна до нея и наля още вино в чашите им.
— А ти вярваш ли?
73.
Ана се втренчи в съпруга си и се опита да разгадае изражението му. Двамата се разбираха добре, рядко се караха и често разговаряха искрено за много неща, но Гарсия никога не обсъждаше работата си и разследванията, с които се занимаваше. И без да го пита, знаеше, че въпросът му съдържа много повече от любопитство.
— Спомняш ли си едно момиче на име Марта? — попита тя и се облегна назад.
Карлос присви очи.
— Странно момиче от гимназията, с къса кестенява коса, очила с рамки и дебели стъкла и ужасни дрехи. Тя беше самотница и винаги седеше сама в ъгъла на столовата.
— Нищо не ми говори — призна той.
— Марта беше една година по-малка от нас. — Ана щракна с пръсти, сякаш си спомни още нещо. — Веднъж надутите кучки от нашия клас я заляха с кетчуп и горчица. Имахме парти с барбекю на футболното игрище.
— По дяволите, сетих се. — Карлос отвори широко очи. — Горкото момиче. Беше изцапано от главата до петите. — Той се поколеба за миг. — Ти не й ли помогна тогава?
Тя кимна.
— Да, помогнах й да се изчисти. Дадох й да облече мои дрехи и я заведох в обществената пералня. Тя ме накара да обещая, че няма да кажа на родителите й. След това разговаряхме няколко пъти, но Марта беше много стеснителна. Трудно беше да се сприятелиш с нея.
— Както и да е. Какво искаше да ми кажеш за нея? — подкани я Гарсия.
Очите на Ана се съсредоточиха в чашата с италианско вино.
— Случи се през април 1994 година, два дни преди баскетболният отбор на момичетата да играе на четвъртфинали в Калифорнийския гимназиален турнир.
Карлос почувства, че в гърлото му заседна буца.
— Срещу Оукланд ли? — предпазливо попита.
Ана бавно кимна. Погледът й все още беше прикован в чашата.
— Беше през обедната почивка и както винаги Марта седеше сама в дъното на столовата. Отидох да я поздравя, но тя изглеждаше по-унесена от обикновено. Попитах я дали ще дойде на мача в събота. Не бяхме фаворити и се нуждаехме от подкрепа.