— Часовникът му. — Хънтър посочи екрана.
Карлос и Иън се наведоха, присвиха очи и се опитаха да видят отчасти скрития часовник на лявата китка на убития мъж. Гарсия се отказа след няколко секунди.
— Не се вижда целият часовник — каза и се изправи. — Половината е отрязана от края на снимката.
— По дяволите! — извика и Хопкинс. — Това е възпоменателен часовник от финала на „Ел Ей Лейкърс“ на Националната баскетболна асоциация. Пуснаха ги през юли, след финалите през юни.
— Как разбра? — зачуди се Карлос.
— Той има същия часовник — отвърна Робърт и впери поглед в китката на младото ченге. — Свържи се с моргите. Нека ти изпратят описи на личните вещи на всички мъже, които са приели през последните осем седмици. Намерим ли часовника, ще открием и първата жертва.
77.
По-рано същата сутрин
Въпреки че се чувстваше уморен, той не спа през нощта. Силните и постоянни ритмични звуци, които се разнасяха от съседната стая, го стряскаха всеки път, когато задремеше. Трябваше вече да е свикнал е тях. Задавени мъжки гласове, които ревяха като ранени зверове, придружени от пискливи женски стенания: „По-силно, скъпи, по-силно.“ Звуците нахлуваха в стаята му всяка нощ. Понякога си мислеше, че се е събудил по време на типично калифорнийско земетресение. Гръмовното блъскане по стените тресеше цялата стая. Неизвестно защо снощи стенанията бяха по-силни и блъскането по-настойчиво, граничещо с насилие. И не спряха до пет и нещо сутринта.
Той излезе рано от долнопробния хотел, както правеше всеки ден. Първо се отбиваше в малката католическа църква на две преки от хотела. Смяташе за обидно, че такава мръсна и занемарена дупка, използвана от проститутки и продавачи на наркотици, се намира толкова близо до място за богослужение. Щом откриеше онова, което търсеше, никога повече нямаше да стъпи в този град. Лос Анджелис не беше градът на ангелите, а на греха. На дяволите.
В девет сутринта температурата не беше повече от дванайсет градуса. Повечето хора по улиците носеха палта и бяха вдигнали яките им. Небръснат мъж в тениска на петна и скъсано яке седеше до входа на неизползван магазин и се опитваше да се скрие от вятъра. Той се почеса по дебелия корем и пийна от бутилка в кафяв хартиен плик. Погледите им се срещнаха и скитникът протегна ръка за милостиня. Мъжът почувства, че по гърба му полазват тръпки на гняв, и вкопчи пръсти в металното разпятие със странна форма в джоба си, като се бореше с неистовото си желание да започне да удря и рита просяка, докато го окървави. Двамата се гледаха половин минута. Той усети, че кожата на дланта му се разкъсва, докато ръбовете на разпятието се впиват в плътта му. Ръката му стана лепкава от кръв.
— Благодаря ти, Господи — измърмори, най-после откъсна очи от пияницата и положи усилия да продължи да върви.
Застана пред светофара и зачака да светне червено. Уличното движение беше забързано. Гърлото му беше пресъхнало и мъжът започна да масажира врата си и да върти глава отляво надясно. Съзря нещо на вестникарската будка и се скова. Очите му се отвориха широко и челюстта му увисна. Тялото му се разтрепери и сърцето му заблъска в гърдите с невероятна ожесточеност. Сега беше сигурен, че Господ е на негова страна.
78.
Гимназията в Гардена беше огромна. Площта й заемаше половин градски квартал. Спортът очевидно се насърчаваше. Имаше трийсет игрища за тенис, баскетбол и волейбол, да не говорим за двете игрища за бейзбол и футбол. Трийсет сгради приютяваха сто класа ученици, а библиотеката съдържаше достатъчно книги, за да се отсрами пред Градския съвет за отпуснатите пари.
Гарсия спря на единия от трите големи паркинга и се представи на рецепцията. Екзотична на вид жена от смесена раса на трийсет и няколко години внимателно разгледа значката и служебните му документи, без да обръща внимание на телефона, който започна да звъни. Тя вдигна глава, отметна черната си коса, погледна лицето на детектива и провери в дневника.
— Директорът Кенеди е много зает днес.
— Аз също, скъпа — отговори Карлос. — Няма да отнема много от времето му, но се налага да говоря с него.
Жената отново отметна коса.
— Той разговаря с родителите на един ученик, но би трябвало да приключи след пет минути.
— Ще почакам.
Шест минути по-късно директорът Кевин Кенеди покани Гарсия в кабинета си. Той беше сериозен човек, наближаваше петдесетте и беше висок колкото Карлос, но с по-хубаво телосложение и черна коса, пригладена назад в стил Дракула. Лицето му изглеждаше честно и внушаваше доверие. Учениците сигурно го уважаваха. Носеше стилни очила с тънки рамки и хубав, добре ушит светлосив костюм. Кенеди посрещна Гарсия със сърдечна усмивка и твърдо ръкостискане.