Карлос прониза с нервна въздишка последвалата тишина.
— Имаш ли представа къде може да е Моли?
— Ще я намеря — обеща Хънтър. — Имай ми доверие.
84.
Луксозният хотел „Хилтън“ в Бевърли Хилс, известен като „Бевърли Хилтън“, се извисява внушително на булевард „Уилшър“ 9876. Хотелът се намира близо до прочутите Родео Драйв и Сенчъри Сити и е любимо убежище на звездите и онези, които обичат да се държат с тях като със знаменитости.
В двайсет часа и трийсет минути Хънтър седеше сам на ъглова маса до входа на оживения и стилен бар във фоайето. Освен паничката, пълна с различни видове ядки, единственият друг предмет на масата беше празна чаша за уиски. Очите му проследиха добре облечен мъж на трийсет и няколко години, който влезе и привлече вниманието на силно загорелия от слънцето барман. Робърт изчака няколко секунди и после се приближи до него. Двамата разговаряха по-малко от минута.
„Трейдър Вик Лаундж“, педантично обзаведен полинезийски тематичен ресторант-градина и бар за коктейли, е едно от двете заведения, които предлагат най-великолепните деликатеси в „Бевърли Хилтън“. От там дойде добре облеченият мъж. И натам се отправи Хънтър.
Тя седеше сама и пиеше шампанско на маса, осветена от свещ.
— Вече видяхте ли някоя знаменитост? — попита Робърт и застана пред масата. — Чувал съм, че задължително трябва да посетиш това място, ако искаш да забележиш известни личности, но още не съм съзрял никого. — Той се усмихна. — Вероятно й без това няма да ги позная. Не гледам много телевизия и рядко ходя на кино.
Жената остави чашата си и го погледна изненадано. След няколко секунди преодоля стъписването си и съумя да попита:
— Какво правите тук, по дяволите?
— Шегувате ли се? Това е един от любимите ми ресторанти.
Клеър Андерсън се изсмя цинично:
— Много се съмнявам, детектив Хънтър, но костюмът и вратовръзката ви отиват.
Той оправи връзката си.
— Благодаря. Мислех, че сме преминали фазата детектив Хънтър и госпожице Андерсън.
— Как разбра, че ще бъда тук тази вечер, Робърт?
Той се намръщи.
— Сериозно ли питаш? Може да ти подскажа, че с това си изкарвам прехраната.
— А, да, забравих. Могъщият Робърт Хънтър. Не трябва ли да използваш силите си, за да търсиш садист сериен убиец, вместо да дебнеш мен?
— Ти знаеш всичко за дебненето. — Седна на свободния стол срещу нея. — Написала си книга за това.
— Какви ги вършиш? Не може да сядаш тук. Чакам някого.
— Имаш предвид женения мъж в лъскавия нов тъмносив костюм с къса черна коса и вдлъбната брадичка?
— Какво? — На лицето й се изписа прозрение. — Ти си бил, нали?
Изражението на Робърт показа, че не знае за какво говори Клеър.
— Управителят дойде преди малко и прошепна нещо в ухото на Шон. Той се извини и каза, че ще се върне веднага. Ти си бил.
Хънтър не отговори.
— Кой ти каза, че Шон е женен?
Робърт се облегна назад на стола и кръстоса крака.
— Не съм дошъл да обсъждаме гаджето ти, Клеър.
Управителят се приближи до тях и съобщи, че ордьоврите им са готови. Клеър се накани да го отпрати, но Хънтър се намеси преди нея:
— Всичко е наред. Може да ги сервирате. — Обърна се към репортерката: — Щом сте си ги поръчали, по-добре да ги изядем.
— Гадняр. — Тя прокара пръсти през лъскавите си коси, които беше изправила до съвършенство.
— Косата ти изглежда добре така — отбеляза Робърт и я обезоръжи за миг.
Висок сервитьор поднесе ордьоврите.
— Извинете. Какво е това? — Детективът посочи чинията пред себе си.
— Раци Рангун, увити в кори уон тон, с крема сирене — отвърна сервитьорът и учтиво се усмихна. — Нещо не е ли наред, господине?
— Не, не. Всичко е чудесно.
— Предполагам, че си ядосан заради днешната статия — каза Клеър, след като сервитьорът се отдалечи.
— Статията изобщо не ме безпокои. — Робърт посочи каната с леденостудена вода на масата. — Може ли да си налея вода?
— Я се гръмни.
Той напълни чашата си и отпи.
— Вбеси ме със снимката.
— Защо? Мисля, че изглеждаш много сладък — подразни го тя.
— Клеър, тя е само момиче. — Тонът му се промени от закачлив в сериозен. — Ти изложи на риск живота й.
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Смяташ ли, че убийците психопати не четат вестници?