86.
Хънтър измина четирийсетте километра между Бевърли Хилс и Саут Гейт за рекордно време. Моли му беше казала, че ще го чака в кафене „Кашмир“ на булевард „Туиди“. Той знаеше заведението.
Паркира буика си отпред и влезе в кафенето. Беше двайсет й два и трийсет и пет и детективът се изненада колко е оживено. Още по-изненадващото беше, че всички посетители бяха по-млади от двайсет и пет години. Моли седеше до кръгла маса до облицована с теракотени плочки стена, украсена с картини, нарисувани с маслени бои — изложба на някой млад художник. До краката й беше сложена малка раница.
— Здравей — усмихна се Робърт.
Тя се опита да отвърне на усмивката му, но не успя. Безсънната нощ и страхът й се бяха отразили. Очите й бяха зачервени и с издайнически тъмни кръгове и бузите й бяха зачервени. Моли затвори тетрадката, в която пишеше нещо, и я прибра.
— Какво пишеш?
Тя се смути.
— Нищо. Детски истории.
Хънтър седна.
— Когато бях малък, мечтаех да стана писател.
— Наистина ли?
— Много обичах да чета и това ми се струваше естествено.
Моли погледна раницата, в която беше пъхнала тетрадката.
— И аз обичам да чета.
— Ще заминаваш ли някъде?
— Направих грешка, като дойдох в Лос Анджелис. — Гласът й беше твърд, но му липсваше убеденост.
— Мислиш ли, че ако беше отишла на друго място, щеше да избегнеш виденията?
Тя не отговори, нито го погледна.
— Гладен съм — заяви той и се обърна да разгледа сладкишите на витрината. — С удоволствие бих хапнал чийзкейк. А ти?
Моли се колебаеше.
— Хайде. Ще се чувствам виновен, ако ям само аз. Поръчай си нещо. Само за да ми правиш компания. Какво ще кажеш? Искаш ли парче шоколадова торта?
Тя най-после кимна.
— Добре.
— Горещ шоколад? — Хънтър посочи празната чаша на масата.
— Да.
Няколко минути по-късно Робърт се върна с две парчета торта, кафе и горещ шоколад. Докато Моли разбъркваше напитката си, забеляза, че ноктите й са изгризани.
— Съжалявам — каза тя, като си играеше с лъжичката.
— Няма за какво да съжаляваш.
— Жената, с която говорих. Не знаех, че е репортерка. Тя каза, че работи с теб. Не споменах, че съм ясновидка. Трябва да ми повярваш.
— Вярвам ти и вината не е твоя — със сериозен тон отвърна той. — За жалост този град е пълен с хора, които биха направили всичко, за да се издигнат. Аз съжалявам, че те разкрих. Трябваше да се досетя какво ще стане.
Извади от джоба си нов мобилен телефон и го даде на Моли. Обясни й, че неговият номер и номерът на Гарсия са програмирани и че телефонът има вграден джипиес. Това беше най-лесният начин да поддържат връзка. Тя обеща да го държи постоянно включен.
— Снимката във вестника — рече след кратко мълчание. — Страхувам се, че някой може да ме познае.
Хънтър споделяше опасенията й.
— И да каже на баща ти?
Моли несъзнателно прокара дясната си ръка по лявата.
— Той ли ти го направи?
Тя го погледна учудено.
— Счупената ръка.
— Как разбра?
— Наблюдателен съм.
Моли погледна леко неравната извивка над лакътя, си и когато заговори, в гласа й прозвуча смесица от гняв и тъга:
— Той ме биеше почти всеки ден.
Робърт слушаше, докато тя му разказваше за побоите, счупената ръка и пръсти и неизчерпаемата омраза на баща й към нея само защото се е родила момиче. Обясни му колко много и липсва майка й и че баща и я обвинява за смъртта й. Не спомена за сексуалното насилие. Не беше необходимо. Детективът се досети.
Той стисна ръце в юмруци, като се замисли за психичните поражения на Моли и как ще й повлияят до края на живота й.
— Знам, че имаш травми, Моли, но бягството не е решение.
— Това е единственият изход за мен. Ти не знаеш какво е. Нямаш представа. Баща ми никога няма да се откаже.
— Не се опитвам да ти казвам какво да правиш, Моли.
— Недей.
Робърт я погледна. Реакцията й беше породена от страх, а не от гняв. Същият страх, който я караше да бяга и да се крие, изглежда, подклаждаше съществуването й.
— Извинявай. Не исках да те ядосам.
Тя въздъхна дълбоко и наведе глава. Измина цяла минута, преди Хънтър да заговори:
— Звучеше много разтревожена по телефона, Моли. Случило ли се е нещо?
— Пак имах видение — с разтреперан глас отвърна момичето.